Дан Браун - Шифърът на Леонардо

Той размишляваше върху озадачаващата гатанка на Сониер. „Кълбото там го няма…“ Грамадната сфера беше издялана в барелеф и символизираше всички небесни тела — съзвездия, зодиакални знаци, комети, звезди и планети. Над нея имаше изображение на богинята на астрономията под звездно поле.

„Безброй кълба.“

Преди да дойде тук Учителя бе смятал, че щом открие гробницата, лесно ще разпознае липсващото кълбо. Вече не беше толкова сигурен. Пред него имаше сложна небесна карта. Дали липсваше някоя планета? Или в някое съзвездие бе изпусната астрономическа сфера? Нямаше представа. Въпреки това подозираше, че решението ще се окаже находчиво чисто и елементарно като във всички предишни случаи. „Какво кълбо търся?“ Естествено за откриването на Светия Граал не можеше да се изискват задълбочени познания по астрофизика, нали?

„… за плод в утроба ни мълви, за Роза…“

Размислите му прекъснаха неколцина приближаващи се туристи. Той пъхна криптекса в джоба си и предпазливо изчака. Посетителите отидоха при една близка маса, оставиха дарение в чашата и се запасиха със средства за отпечатване на надгробни плочи, оставени от абатството. Въоръжени с въглен и големи листове тежка хартия, те тръгнаха към предната част на сградата, навярно към популярния Ъгъл на поетите, за да отдадат почит на Чосър, Тенисън и Дикенс, като яростно драскат върху гробовете им.

Отново останал сам, Учителя се приближи към гробницата и я разгледа отдолу догоре. Започна с лапите под саркофага, продължи към Нютон, научните му книги, двете момченца с математическия свитък, лицето на пирамидата, гигантското кълбо със съзвездията и накрая покрития със звезди таван на нишата.

„Какво кълбо липсва?… — Той докосна криптекса в джоба си, като че ли изсеченият от Сониер мрамор някак си можеше да му разкрие отговора. — Само пет букви ме отделят от Светия Граал.“

Отиде до ъгъла на паравана, дълбоко си пое дъх и надникна към олтара в далечината. Погледът му се спусна от позлатата към тъмночервените дрехи на екскурзовода, на когото махаха с ръце двама много добре познати му посетители.

Лангдън и Нево.

Той спокойно се върна зад паравана. „Бързи са.“ Очакваше американецът и криптографката да разшифроват значението на стихотворението и да дойдат при гроба на Нютон, но те се появяваха по-рано, отколкото предполагаше. Учителя отново дълбоко си пое дъх и обмисли възможностите. Беше свикнал да се справя с изненади.

„Криптексът е в мен.“

Той бръкна в джоба си и докосна втория предмет, който му вдъхваше увереност: миниатюрния револвер. Естествено, когато бе минал през портала, детекторите за метал бяха сигнализирали. И също толкова естествено охраната го беше пропуснала, когато възмутено бе показал картата си за самоличност. Общественото положение винаги внушаваше нужното уважение.

Макар че отначало се беше надявал сам да разгадае загадката на криптекса и да избегне повече усложнения, сега разбираше, че появата на Лангдън и Нево всъщност е щастлива случайност. Като се имаше предвид неуспехът мус „кълбото“, може би щеше да успее да се възползва от техния опит. В края на краищата, щом професорът бе разшифровал стихотворението, за да намери гробницата, имаше голяма вероятност да знае нещо и за кълбото. И ако Лангдън знаеше паролата, просто трябваше да приложи малко натиск.

„Не тук, разбира ce. Някъде на спокойствие.“

Учителя си спомни табелката, която беше видял на идване към абатството. Идеалното място да ги примами. Въпросът беше само… какво да използва за примамка.

Лангдън и Софи бавно се приближаваха по северната пътека, като се движеха в сенките зад дебелите колони, които я разделяха от открития наос. Въпреки че бяха изминали повече от половината му дължина, все още не виждаха разположената в ниша гробница на Нютон.

— Там поне няма никой — прошепна Софи.

Робърт облекчено кимна. Цялата част от наоса около гроба на Нютон пустееше.

— Аз ще отида пръв — каза той. — Ти остани скрита, в случай че някой…

Младата жена вече беше излязла от сенките и прекосяваше откритото пространство.

— … наблюдава — въздъхна Лангдън и забърза след нея.

Мълчаливо пресякоха църковния кораб по диагонал и гробницата най-после се появи пред тях — черен мраморен саркофаг… лежаща статуя на Нютон… две крилати момченца… голяма пирамида… и огромно кълбо .

— Ти знаеше ли за това? — сепнато попита Софи. Също изненадан, Робърт поклати глава.