Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Пише да минем през Катедралния съвет към южния изход — каза Софи. — Може би от изхода ще се разкрива изглед към градината. Така ще преценим положението преди да излезем и да се изложим на евентуална опасност.

Идеята беше добра. Лангдън смътно си спомняше, че Катедралният съвет е голяма осмоъгълна зала, в която се бе събирал някогашният английски парламент преди да бъде построена днешната сграда. От години не беше ходил там, ала знаеше, че първо се минава през манастира. Той отстъпи няколко крачки от гробницата и погледна към отсрещния край на черквата.

Там имаше сводест изход с голяма табела:

Лангдън и Софи тичешком минаха под табелата, прекалено бързо, за да забележат малката обява, на която абатството се извиняваше, че някои сгради са затворени за реставрация.

Озоваха се в манастира — двор с високи стени. Над тях виеше вятърът и издаваше звук като тихо свирене от гърло на бутилка. Когато влязоха в тесните галерии около двора, Лангдън изпита познато безпокойство, каквото го обземаше винаги в затворени помещения.

Той се съсредоточи върху края на тунела пред тях и като се ориентираше по табелите, се насочи към Катедралния съвет. Дъждът се бе засилил и в галерията беше влажно и студено. По пътя се разминаха с друга двойка, която бързаше в обратната посока да се скрие от лошото време. Манастирът изглеждаше пуст — най-непривлекателната част от комплекса на абатството на този вятър и дъжд.

Четиридесетина метра нататък по източната галерия от лявата им страна се появи сводестият вход, който търсеха. Но бе преграден с въже и табела:

Дългият пуст коридор зад въжето беше осеян със скелета и строителни материали. В непосредствена близост от двете страни Лангдън видя входовете на дарохранителницата и параклиса „Сейнт Фейт“. Входът на Катедралния съвет обаче се намираше много по-навътре, в дъното на галерията. Тежката му дървена врата зееше отворена и просторната осмоъгълна зала бе окъпана в сивкава светлина от многобройните грамадни прозорци, гледащи към Колидж Гардън. „Минете през Катедралния съвет и излезте през южния изход в обществената градина.“

— Това е краят на източната галерия, така че южният изход към градината трябва да е отдясно в онази зала — каза Робърт.

Софи вече прескачаше въжето. Докато бързаха по тъмния коридор, воят на вятъра и плисъкът на дъжда във вътрешния двор зад тях постепенно заглъхваха. Катедралният съвет беше нещо като допълнителна сграда — пристройка в края на дълга галерия, осигуряваща спокойствието на парламентарните заседания.

— Изглежда огромен — прошепна Софи, когато се приближиха.

Лангдън беше забравил колко е голяма тази зала. Отвън се виждаха шеметните прозорци в отсрещния край на осмоъгълното помещение — издигаха се към високия сводест таван. Оттам определено щеше да се вижда градината.

Когато влязоха, трябваше да присвият очи. След мрачните галерии Катедралният съвет им се струваше като солариум. Бяха влезли доста навътре, когато разбраха, че обещаната врата я няма. Бяха попаднали в капан.

Скърцането на тежката врата зад тях ги накара да се обърнат. Резето падна с металически звън. Човекът, който стоеше на прага, спокойно бе насочил малък револвер към тях. Беше набит и се подпираше на алуминиеви патерици.

За миг Лангдън си помисли, че сънува.

Беше Лий Тибинг.

Сър Лий Тибинг печално гледаше Робърт Лангдън и Софи Нево над цевта на малкия револвер.

— От мига, в който влязохте в дома ми, правех всичко по силите си да ви предпазя — каза той. — Но вашето упорство ме постави в трудно положение.

Виждаше смаяните им от предателството му изражения, и все пак беше убеден, че скоро ще разберат върволицата от събития, довела и тримата до този невероятен кръстопът.

„Трябва да ви разкажа много неща. Още не знаете почти нищо.“

— Повярвайте, моля ви, изобщо нямах намерение да ви замесвам — продължи Тибинг. — Вие дойдохте в дома ми. Сами ме потърсихте.

— Лий? — успя да изпелтечи Лангдън. — Какво правиш, по дяволите? Мислехме, че си в беда. Дойдохме тук, за да ти помогнем!

— Както си и мислех — отвърна англичанинът. — Имаме да обсъдим много неща.