Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Подозирал си, че го манипулират. — Лангдън смаяно се вторачи в англичанина. — Затова ли го уби ?

— Не аз натиснах спусъка — отвърна Тибинг. — Сониер умря още преди години, когато Църквата му отне семейството. Беше разкрит. Вече е свободен от мъката, от срама, че не е способен да изпълни свещения си дълг.

Помисли за алтернативата. Трябваше да се направи нещо. Нима светът вечно ще остане в безпросветна тъма? Нима ще допуснем Църквата цяла вечност да разтръбява лъжите си в нашите учебници по история? Докога ще й позволяваме да оказва натиск чрез убийства и изнудване? Не, трябваше да се направи нещо! И сега сме в състояние да изпълним дълга на Сониер и да поправим една ужасна неправда. — Той замълча за миг. — Ние тримата. Заедно.

Софи изпитваше единствено съмнение.

— Как може да вярвате, че ще ви помогнем?

— Защото, мила моя, тъкмо вие сте причината Орденът да не разгласи документите. Обичта на дядо ви към вас му попречи да се противопостави на Църквата. Страхът му от отмъщение срещу единствения му оцелял близък човек го осакати. Той нямаше шанс, защото вие го отблъснахте, завързахте му ръцете, накарахте го да чака. Сега дължите на света истината. Дължите го на паметта на дядо си.

Робърт Лангдън се беше отказал да се опитва да се ориентира. Въпреки урагана от въпроси, нахлул в главата му, той знаеше, че е важно само едно — да измъкне Софи жива. Угризенията, които бе изпитвал, че е забъркал Тибинг, сега се насочиха към нея.

„Аз я заведох в Шато Вилет. Аз съм виновен.“

Не можеше да повярва, че Лий Тибинг е способен хладнокръвно да ги убие, и все пак англичанинът определено беше замесен в убийството на други хора по време на своето заблудено търсене на Граала. И никой нямаше да чуе изстрелите в тази уединена зала с дебели стени, особено в дъжда. „А и Лий току-що ни призна вината си.“

Той погледна Софи. Тя изглеждаше потресена. „Църквата е убила семейството й, за да запуши устата на Ордена?“ Знаеше, че днешната Църква не убива хора. Трябваше да има друго обяснение.

— Остави Софи да си тръгне — каза Лангдън. — Двамата с теб трябва сами да обсъдим този въпрос.

Тибинг принудено се засмя.

— Боя се, че не мога да си позволя такъв жест на доверие. Мога обаче да ви предложа следното . — Като продължаваше да се цели в Софи, той се отпусна на патериците си и извади ключовия камък от джоба си. После с олюляване му го протегна. — Знак на доверие, Робърт.

Обзет от съмнение, Лангдън не помръдна. „Лий ни връща ключовия камък?“

— Вземи го — каза Тибинг и несръчно го разклати във въздуха.

Професорът се сещаше само за една причина британецът да им го връща.

— Ти вече си го отворил. Извадил си картата.

Тибинг се засмя и поклати глава.

— Ако бях отворил ключовия камък, Робърт, щях да изчезна сам да търся Граала и да не ви забърквам. Не, не знам отговора. И спокойно си го признавам. Истинският рицар трябва да е скромен пред лицето на Граала. И да се подчинява на знаците, които му се явяват. Когато ви видях да влизате в абатството, веднага разбрах. Вие бяхте там с цел. Да помогнете. Аз не се стремя към слава. Служа на много по-велик господар от собствената си гордост. Истината. Човечеството заслужава да научи истината. Граалът откри всички ни и сега умолява да го разкрием. Трябва да работим задружно.

Въпреки апела на Тибинг за сътрудничество и доверие, револверът продължаваше да е насочен срещу Софи. Лангдън се приближи и взе студения мраморен цилиндър. Чу как оцетът вътре се пляска. Пръстените все още бяха безредно завъртени и криптексът беше заключен.

Робърт отстъпи назад и погледна Тибинг.

— Откъде знаеш, че няма да го счупя?

Англичанинът зловещо се изкиска.

— Заплахата ти да го строшиш в „Темпъл“ беше блъф. Робърт Лангдън никога няма да строши ключовия камък. Ти си историк, Робърт. Държиш ключа за две хиляди години история — изчезналия ключ за Сангреала. Усещаш душите на всички рицари, изгорени на клада, защото не са издали тайната. Нима ще допуснеш смъртта им да остане напразна? Не, ти ще отмъстиш за тях. Ще се присъединиш към редиците на великите хора, на които се възхищаваш, Леонардо, Ботичели, Нютон, за всеки от които щеше да е чест сега да е на твоето място. Съдържанието на ключовия камък ни зове. Копнее да бъде освободено. Моментът настъпи. Съдбата ни доведе дотук.

— Не мога да ти помогна, Лий. Нямам представа как да го отворя. Видях гробницата на Нютон само за малко. И даже да знаех паролата… — Лангдън замълча, разбрал, че е казал прекалено много.