Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Но… това не е възможно!

— Напротив, напълно е възможно. И необходимо. Негово светейшество не одобрява агресивната ви политика на вербуване и упоритото ви практикуване на умъртвяване на плътта. — Той замълча за миг. — Както и отношението ви към жените. Честно казано, Opus Dei се превърна в слабо място и срам за Църквата.

Епископ Арингароса се втрещи.

— Срам ли?

— Не би трябвало да се изненадвате, че се стигна до това.

— Opus Dei е единствената католическа организация, броят на чиито членове расте!

— Вярно е. И това безпокои всички ни.

Арингароса скочи.

— Попитайте Негово светейшество дали Opus Dei е бил срам за Църквата през хиляда деветстотин осемдесет и втора, когато спасихме Банка Ватикана от фалит!

— Ватиканът вечно ще ви е признателен за това — успокоително отвърна секретарят. — И все пак някои хора вярват, че финансовата ви щедрост през осемдесет и втора е единствената причина папа Йоан Павел Втори да ви даде статут на прелатура.

— Това не е вярно!

— Каквато и да е истината, ние подготвяме условия за обезщетение, за да ви изплатим онези пари. Ще ги платим на пет вноски.

— Подкупвате ли ме? — попита Арингароса. — Плащате ми, за да си ида тихо, така ли? Когато Opus Dei e единственият останал глас на разума?!

Единият от кардиналите го погледна.

— Извинете, разум ли казахте?

Епископът се наведе над масата и рязко отговори:

— Наистина ли се чудите защо католиците напускат Църквата? Огледайте се, ваше преосвещенство. Хората губят уважение. Трудностите на вярата ги няма. Доктрината се превърна в столска опашка: въздържание, изповед, причастие, кръщение, литургия, заповядайте, изберете си каквото меню ви харесва, без да обръщате внимание на останалото. Що за духовно напътствие предлага Църквата?

— Законите от трети век не са приложими за съвременните следовници на Христа — възрази вторият кардинал. — Тези правила не действат в днешното общество.

— Но изглежда, че действат в Opus Dei!

— Епископ Арингароса — категорично каза секретарят. — От уважение към връзките на вашата организация с предишния папа Негово светейшество ще даде на Opus Dei шест месеца доброволно да се отдели от Ватикана. Съветвам ви да се позовете на разлики в мненията със Светия престол и да създадете самостоятелна християнска организация.

— Отказвам! — отвърна Арингароса. — И лично ще му го заявя!

— Боя се, че Негово светейшество вече не желае да се среща с вас.

Епископът се изправи.

— Той няма да посмее да отмени лична прелатура, създадена от предишен папа!

— Съжалявам. — Секретарят дори не мигна. — Бог дал, Бог взел.

Арингароса напусна срещата, изпълнен със смут и паника. Когато се прибра в Ню Йорк, дни наред обезверено се взира в хоризонта, обзет от скръб за бъдещето на християнството.

Няколко седмици по-късно един телефонен разговор промени всичко това. Човекът, който му се обади, говореше с френски акцент и се представи като Учителя — разпространено обръщение в прелатурата. Каза, че знаел за плановете на Ватикана да оттегли подкрепата си за Opus Dei.

„Откъде знае?“ — чудеше се Арингароса. Само неколцина висши духовници в Църквата бяха информирани за предстоящото отделяне на Opus Dei.

— Аз имам уши навсякъде, ваше високопреосвещенство, и така се сдобих с някои сведения — прошепна Учителя. — С ваша помощ мога да намеря скривалището на една свещена реликва, която ще ви осигури огромно могъщество… достатъчно, за да принудите Ватикана да се преклони пред вашата воля. Достатъчно, за да спасите Вярата. — Той замълча за миг. — Не само за Opus Dei. За всички нас.

„Бог взел… Бог дал.“ Арингароса се обнадежди.

— Разкажете ми плана си.

Когато вратите на болницата „Парксайд“, край Кенсингтън Грийн се отвориха, епископ Арингароса беше в безсъзнание. Сила с олюляване влезе във фоайето, не на себе си от изтощение. Свлече се на колене на пода и извика за помощ. Всички наоколо удивено ахнаха при вида на полуголия албинос, който носеше на ръце окървавен духовник.

Лекарят, който му помогна да остави епископа върху носилка, бързо премери пулса на Арингароса.

— Изгубил е много кръв. Няма голяма надежда.

Клепачите на Арингароса замигаха и той дойде на себе си за миг. Погледът му се насочи към Сила.

— Дете мое…

Душата на албиноса се разкъсваше от угризения и гняв.

— Отче, даже цял живот да го търся, но ще намеря онзи, който ни измами, и ще го убия.

Докато се готвеха да го отведат, Арингароса тъжно поклати глава.