Дан Браун - Шифърът на Леонардо

Появи се мъж в расо.

— Какво обичате? — Любезните му очи сякаш не забелязаха сепващия външен вид на Сила. — Виждам, че сте наш брат.

— Казвам се Сила — отвърна той.

— Американец ли сте?

— Да, пътувам. В града съм само за един ден. Може ли да остана тук?

— Разбира се. На третия етаж има две свободни стаи. Да ви донеса ли чай и хляб?

— Благодаря. — Сила умираше от глад.

Качи се в скромната стая, съблече мокрото си расо и коленичи в молитва по набедреник. Чу, че домакинът му оставя поднос пред вратата. Сила довърши молитвите си, хапна и легна да спи.

На първия етаж иззвъня телефон. Слушалката вдигна прелатът от Opus Dei, който бе занесъл чай на Сила.

— Тук е лондонската полиция. Търсим един монах албинос. Съобщиха ни, че е възможно да е при вас. Виждали ли сте го?

Прелатът се сепна.

— Да. Случило ли се е нещо?

— В момента при вас ли е?

— Да, моли се в стаята си. Какво има?

— Оставете го да се моли — нареди полицаят. — Не казвайте нито дума на никого. Веднага ще пратя хора.

Сейнт Джеймс Парк представлява тревисти хълмове, заобиколени от три двореца — Уестминстър, Бъкингам и Джеймс Пелис. Някога ограден от крал Хенри VIII и напълнен с елени за лов, днес Сейнт Джеймс Парк е отворен за публиката. В слънчевите следобеди лондончани ходят на пикник под върбите край езерото и хранят пеликаните, чиито предци били подарени на Чарлз II от руския посланик.

Този ден Учителя не видя пеликани. Вместо това бурното време беше довело чайки от океана. Моравите бяха покрити с тези птици, стотици бели тела, всички обърнати в една и съща посока. Въпреки утринната мъгла от парка се разкриваше прекрасна гледка към Парламента и Биг Бен. Учителя впери поглед покрай езерото и изящните силуети на върбите и видя сградата, в която се намираше гробницата на рицаря — истинската причина да говори с Реми на това място.

Учителя отиде до предната лява врата на паркираната лимузина и Реми се наведе и я отвори. Учителя спря навън и отпи глътка коняк от тънката бутилка, която носеше. После избърса устни, настани се в ягуара и затвори вратата.

Реми му протегна ключовия камък като трофей.

— За малко да го изгубим.

— Добре се справи — похвали го Учителя.

— Ние се справихме добре — отвърна прислужникът и постави цилиндъра в нетърпеливите му длани.

Усмихнат, Учителя дълго, му се възхищава.

— Ами револверът? Избърса ли го?

— Върнах го в жабката, откъдето го взех.

— Отлично. — Учителя отново отпи глътка коняк и подаде бутилката на Реми. — Да пием за нашия успех. Краят е близо.

Реми признателно прие шишето. Конякът имаше възсолен вкус, ала той не обърна внимание. Двамата с Учителя вече наистина бяха партньори. Усещаше, че се издига на по-високо равнище в живота. „Вече никога няма да съм слуга.“ Докато зяпаше брега на езерето, Шато Вилет му се струваше безкрайно далече.

Реми отпи още една глътка и усети как конякът загрява кръвта му. Топлината в гърлото му обаче бързо се превърна в неприятно парене. Той разхлаби папийонката си и подаде бутилката на Учителя.

— Май пих достатъчно — безсилно успя да произнесе прислужникът.

Учителя пое шишето.

— Както ти е известно, Реми, ти си единственият, който е виждал лицето ми. Оказах ти огромно доверие.

— Да — трескаво потвърди той и още повече разхлаби папийонката. — И ще отнеса истината за вас в гроба.

Учителя дълго мълча.

— Вярвам ти. — Прибра бутилката и ключовия камък в джобовете си, пресегна се към жабката и извади малкия револвер, за миг Реми изпита страх, ала Учителя го пъхна в джоба на панталона си.

„Какво прави той?“ — Реми усети, че се изпотява.

— Знам, че ти обещах свобода — каза Учителя. Гласът му звучеше странно разкаяно. — Но при тези обстоятелства не мога да постъпя другояче.

Буцата в гърлото на Реми внезапно изригна навън и той политна напред към волана; усети вкус на повръщано в устата си. Приглушеният му вик не бе достатъчно силен, за да се чуе извън лимузината. Спомни си за соления вкус на коняка.

„Отровен съм!“

Смаян, Реми се обърна и видя, че Учителя спокойно седи до него и гледа право пред себе си. Зрението му се замъгли и той се задъха. „Направих всичко възможно за него! Как може да ме отрови! — Никога нямаше да узнае дали Учителя още отначало е имал намерение да го убие, или поведението на Реми в черквата «Темпъл» го е накарало да изгуби доверие в него. Обзеха го ужас и гняв. Понечи да се хвърли към Учителя, ала скованото му тяло не помръдна. — Аз ти се доверих за всичко!“