Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Физическото неудобство няма значение. Важно е, че ключовият камък е наш.

— Да. Трябва веднага да го получа. Времето е от огромно значение.

Сила нямаше търпение най-после лично да види Учителя.

— За мен ще е чест.

— Сила, искам да ми го донесе Реми .

„Реми ли? — След всичко, което беше направил за Учителя, Сила смяташе, че той трябва да занесе ключовия камък. — Учителя покровителства Реми, така ли?“

— Усещам разочарованието ти — рече Учителя. — Това ми показва, че не разбираш какво имам предвид. — Той сниши глас. — Повярвай ми, предпочитам да получа ключовия камък от теб — от Божи човек, вместо от престъпник, — но трябва да се справя с Реми. Той наруши заповедта ми и допусна сериозна грешка, която излага цялата ни задача на опасност.

Сила потръпна и погледна към Реми. Отвличането на сър Лий не беше според плана и сега трябваше да решат какво да правят с него.

— Ние с теб сме Божи хора — прошепна Учителя. — Не можем да се отклоним от целта си. — Последва злокобно мълчание. — Единствено поради тази причина искам Реми да ми донесе ключовия камък. Разбираш ли?

Сила долови гняв в гласа на Учителя и това го изненада. „Реми не можеше да не покаже лицето си — помисли си той. — Трябваше да го направи. Нали спаси ключовия камък?“

— Разбирам.

— Добре. Заради собствената си безопасност трябва веднага да се скриеш. Полицията скоро ще започне да търси лимузината и не искам да те заловят. Opus Dei има ли център в Лондон?

— Естествено.

— Ще те приемат ли там?

— Като брат.

— Тогава иди там и се скрий. Ще ти се обадя веднага щом получа ключовия камък и реша настоящия си проблем.

— В Лондон ли сте?

— Направи каквото ти казах и всичко ще е наред.

— Добре.

Учителя въздъхна, сякаш дълбоко съжаляваше за онова, което трябваше да направи.

— Време е да поговоря с Реми.

Сила подаде телефона на спътника си. Съзнаваше, че това навярно ще е последният телефонен разговор на Реми Легалудек.

Реми взе телефона. Знаеше, че този нещастен монах няма представа каква съдба го очаква след като е изпълнил задачата си.

„Учителя те използва, Сила. А твоят епископ е пионка.“

Реми все още се удивляваше на способността на. Учителя да убеждава. Епископ Арингароса напълно му беше повярвал. Бе го заслепило собственото му отчаяние. „Арингароса изгаряше от желание да повярва. — Въпреки че не харесваше особено много Учителя, Реми се гордееше, че е спечелил доверието му и му е помогнал. — Заслужих си възнаграждението.“

— Слушай ме внимателно — каза Учителя. — Закарай Сила до центъра на Opus Dei и го остави на няколко преки оттам. После продължи за Сейнт Джеймс Парк. Той е точно до Парламента и Биг Бен. Спри на Хорс Гардс Уей. Там ще поговорим.

Връзката прекъсна.

Създаден от крал Джордж IV през 1829 година, Кингс Колидж първоначално се беше намирал до лондонския Съмърсет Хаус на земя, дарена от Короната. Факултетът по религиозни науки все още се помещаваше в стария кампус на колежа до Парламента. Той можеше да се похвали не само с век и половина преподавателска и научна дейност, но и със създаването на прочутия Научноизследователски институт по систематична теология през 1982 година, който притежаваше една от най-богатите и модерни теологически библиотеки на света.

Когато влязоха в библиотеката, Лангдън все още се чувстваше потресен. Каталожният хол бе такъв, какъвто го беше описал той — осмоъгълно помещение с огромна кръгла маса, на която спокойно можеха да се настанят крал Артур и неговите рицари, ако не бяха дванадесетте компютъра. В отсрещния край на залата една библиотекарка тъкмо си наливаше чай и се заемаше с работата си за деня.

— Прекрасна сутрин — каза тя, като остави чашата и се приближи. — Какво ще обичате?

— Наистина прекрасна — отвърна Лангдън. — Казвам се…

— Робърт Лангдън — мило се усмихна жената. — Познах ви.

За миг той се уплаши, че Фаш е показал снимката му и по английската телевизия, но усмивката на библиотекарката предполагаше друго. Все още не беше свикнал с тези мигове на неочаквана известност. Но пък, ако някой по света изобщо трябваше да го познава, това бяха библиотекарите в теологическите библиотеки.

— Памела Гетъм — протегна ръка тя. Имаше жизнерадостно лице и приятен мек глас. На шията й висяха дебели очила с рогови рамки.

— Приятно ми е — каза Лангдън. — Това е Софи Нево, моя приятелка.

Двете жени се поздравиха и Гетъм отново се обърна към него.