Кевин Андерсън - Скритата империя

— Добре, Бенето, свържи се с другаря си при неутронната звезда. Кажи им да отворят червейната дупка.

Бенето отново докосна дървото.

В средата на Спиралния ръкав друг зелен жрец чакаше заедно с шестима ханзейски техници в малък разузнавателен кораб, разположен в стабилна позиция извън гравитационното привличане на неутронната звезда.

Свръхплътната звездна материя бе единственото, останало от колабирал червен гигант, изгубил инерция и маса, преди да се превърне в черна дупка. Неутронната звезда — завихрено тяло с висока гравитация — се въртеше като прожектор и от полюсите й бликаха струи високоенергийни частици като вода от противопожарен маркуч. Такава малка топка, с диаметър няма и десет километра, и все пак с енергия колкото цяла електроцентрала.

Натъпкани в малкия кораб, шестимата техници бяха нервни и потни. Торпедното устройство беше извън кораба, готово да се спусне в гравитационната паст на угасналата звезда. Техниците се взираха в Аркас, като че ли зеленият жрец можеше да успокои страховете им.

— Време ли е? — почти умолително попита един от тях.

Дръвчето до него продължаваше да мълчи.

Аркас въздъхна.

— Ще ви кажа веднага щом науча.

Скоро щеше да се завърне на Терок, където жреците щяха да му възложат някаква друга задача, с която да служи на световната гора. За него нямаше значение, макар че сам бе избрал тази мисия — надалеч и със сравнително малко участници. Като зелен жрец, Аркас не можеше да направи нищо друго. Той беше самотник, ала също така бе зелен жрец, свързан с гората. Ех, да беше можел да се размени с някой, който имаше по-голямо желание за тази задача.

Аркас стисна грубата кора на фиданката, но нямаше телевръзка.

— Още нищо.

На борда на студения разузнавателен кораб бе прекалено тясно, стените бяха прекалено голи. Въздухът бе филтриран, липсваше му богатата влажност, с която бе свикнал в гъстите гори. И все пак дори на Терок Аркас не изпитваше страстта на повечето зелени жреци. Може би щеше да избере съвсем друг начин на живот, но кожата му вече имаше зеленикавия оттенък на симбиозата, подкожни алги, които му позволяваха да фотосинтезира ярка светлина. Процесът беше необратим и той завинаги щеше да е свързан със световната гора, даже да не му се щеше да е зелен жрец.

Аркас се бе посветил на това поприще, за да изпълни обещанието, което беше дал пред смъртния одър на баща си, а не от собствено влечение. Зелените жреци толкова много се търсеха, че дори посредствен човек като него можеше да избира от безброй предложения за работа. На Терок по-старшите зелени жреци помагаха при взимането на тези решения и отец Идрис и майка Алекса установяваха контакт с Ханзата. Ала всеки зелен жрец, дори Аркас, можеше да се включи в съвкупния горски разум и сам да направи избора си. От множеството оферти, важни дипломатически и комуникационни постове той най-много искаше да е далеч от цялата тази суетня. Бе избрал да е тук в тази усамотена станция.

— Време ли е? — още по-обезпокоено попита друг техник. — Защо се бавят?

След като установи телевръзка, Аркас отново погледна нетърпеливите техници.

— Казват, че са готови. Можете да изстреляте сондата.

Извършвайки действия, непонятни на зеления жрец, ханзейските техници се заеха да освободят торпедото и да задействат кликиското устройство за отваряне на червейна дупка. Сондата се отдели от разузнавателния кораб и се понесе към неутронната звезда, като набираше скорост по стръмния пространствено-времеви склон.

Когато котвеният пункт се установи, техниците нададоха радостни възгласи, после припряно разчетоха резултатите, защото не знаеха докога торпедното устройство ще запази това си положение въпреки яростното гравитационно притегляне.

Аркас наблюдаваше и съхраняваше образите, за да ги предаде на световните дървета и всички други зелени жреци. Дърветата се интересуваха повече от него.

— Активирайте го! — каза главният техник.

Торпедното устройство прилагаше древен кликиски метод за пречупване, огъване и разкъсване на дупка в тъканта на пространството. Отворът на червейния тунел бе достатъчно широк, за да погълне свръхплътната звезда.

Аркас зашепна на фиданката — описваше всяка стъпка от този процес, — докато дори той онемя, когато новата червейна дупка буквално погълна пламтящата неутронна звезда като камъче, падащо в канал.

Торпедният генератор изчерпа енергията си и тунелът в пространство-времето се затвори, без да остави следа в пустошта на мястото на странния небесен обект.