Кевин Андерсън: Скритата империя

„Хората проявяват склонност да оставят решенията на обаятелни фигури — му беше казал Базил. — Така принуждават други да поемат отговорността и могат да обвиняват за проблемите си висшестоящите в йерархията. — И го бе посочил, него, краля, който едва ходеше под тежестта на одеждите си. — Ако проследим това наблюдение до неговото логично заключение, всяко общество завършва с монархия, стига да има време и избор.“

След четиридесет и шест години на трона Фредерик едва си спомняше младостта и истинското си име. По време на царуването си беше станал свидетел на важни промени в Ханзейския съюз, но те не бяха негово дело. Сега усещаше бремето на възрастта си.

Кралят чуваше шума на фонтаните, бръмченето на дирижаблите, рева на постоянно прииждащите тълпи на кралския площад — очакваха да се обърне към тях от любимия си балкон. Архиотецът на единството вече почваше познатите молитви, ала докато множеството го следваше, нетърпеливи граждани се натискаха напред с надеждата да зърнат своя прекрасен владетел. Фредерик искаше колкото може по-дълго да остане вътре.

Още от построяването си в първите дни на теранската експанзия исполинската церемониална резиденция караше посетителите да онемяват от благоговение. Оттук и името му — Дворец на шепота. Винаги осветените куполи бяха направени от стъклени плоскости, пресечени от позлатени титанови носещи греди. Някогашната южна Калифорния на западното крайбрежие на Северна Америка беше избрана заради подходящото слънчево време. Палатът бе най-голямата сграда на Земята и Версай можеше да се побере десет пъти в него. По-късно, след като Ханзата се беше сблъскала с изумителната архитектура на Илдирийската империя, бяха разширили Двореца на шепота още повече, за да не останат по-назад от илдирийците.

В момента обаче красотата наоколо не можеше да привлече вниманието на Фредерик — той нетърпеливо чакаше вест от Базил и от далечния Ансиър.

— Великите събития не стават за миг — каза той, сякаш сам се мъчеше да се убеди. — Днес ще насочим хода на историята.

Един придворен шамбелан удари гонг от илдирийска кристална сплав. Кралят мигновено изобрази ентусиазирана бащинска усмивка — изражение, което излъчваше топла самоувереност.

Под акомпанимента на заглъхващите звуци той закрачи по кралския коридор към балкона. По навик отправи поглед към свръхясното кристално огледало, монтирано в нишата край вратата. Забеляза изражението си, не напълно скритата умора в очите си, няколко нови бръчки, които можеше да види само той. Още колко време Базил щеше да го остави да играе тази роля, преди да премине от „бащински“ в „изкуфял“? Може би Ханзата скоро щеше да му позволи да се оттегли.

Огромните слънчеви врати се разтвориха и кралят спря, за да си поеме дълбоко дъх и да изправи рамене.

Посланик Отема, старата зелена жрица от горската планета Терок, стоеше до декоративната си саксия с висока до раменете фиданка на световно дърво. Чрез разумната мрежа на световната гора Отема можеше да установи мигновена връзка с далечната техническа наблюдателна платформа.

Той енергично плесна с ръце.

— Време е. Трябва да предадем съобщение, че аз, крал Фредерик, давам разрешение този удивителен опит да започне. Кажете им да продължат с моята благословия.

Отема тържествено се поклони. По лицето на строгата посланичка имаше толкова много статусни татуировки и кожата й бе толкова избеляло зелена, че самата тя приличаше на възлесто растение. Двамата с Базил Венцеслас много пъти се бяха спречквали, ала крал Фредерик стоеше настрани от споровете.

Отема обви мазолестите си пръсти около люспестата кора на световното дърво и затвори очи, за да предаде мислите си по телевръзка до своя колега при Ансиър.

Бенето разтвори пръстите си и пусна ствола на малкото световно дърво и над наблюдателите и гостите при Ансиър се възцари тишина. Той погали фиданката, като едновременно даваше и извличаше успокоение.

— Крал Фредерик праща благословията си. Можем да продължим — съобщи той на множеството.

Аплодисментите се посипаха като дъждовни капки. Репортерите насочиха камерите си към газовия гигант, като че ли очакваха по заповед на краля нещо да се случи незабавно.

Доктор Серизава припряно се приближи до един от техниците. По негов сигнал спуснаха терминалните котви от орбита. В планетното тяло проблеснаха ярки мълнии и потънаха надълбоко, където щяха да обозначат мястото на червейната дупка. Проектираните въз основа на древните кликиски чертежи торпедни сонди потънаха в облаците, без да оставят дори вълнички.