Кевин Андерсън: Скритата империя

За да подчертае, че не отдава голямо значение на тази мисия, той не си беше сложил многобройните военни отличия, но хората изобщо нямаше да забележат този тънък намек. Кори’нх наблюдаваше припрените научни действия със смесица от снизходителен присмех и загриженост.

Въпреки че през последните два века многократно бяха помагали на младата раса, илдирийците все още смятаха човеците за нетърпеливи и невъзпитани. Културни деца, осиновени повереници. Навярно расата им имаше нужда от богоподобен всемогъщ ръководител като мага-император. Златната ера на Илдирийската империя вече продължаваше хилядолетия. Хората можеха да научат много от по-старата раса, ако си направеха труда да внимават, вместо да се инатят и да повтарят нейните грешки.

Кори’нх не разбираше защо тази безразсъдна и свръхамбициозна раса гори от нетърпение да създаде нови светове за тераформиране и заселване. Защо им бе да се главоболят с взривяването на ново слънце от газова планета? Защо им бе да правят няколко скалисти луни обитаеми, когато в галактиката имаше толкова много светове, приемливи според всякакви цивилизовани стандарти? Човеците сякаш бяха решили да се разселят навсякъде.

Адарът въздъхна и продължи да гледа през наблюдателния екран на главния си кораб. Планети и слънца за еднократна употреба… типично теранско.

Ала той нямаше да пропусне това събитие дори за всички медали, с които още можеше да го награди магът-император. В древни времена слънчевият флот се бе сражавал срещу ужасните и тайнствени шана рей, а по време на страшната гражданска война преди две хиляди години беше водил боеве и с други заблудени илдирийци, но оттогава бойните кораби изпълняваха главно показни функции и понякога се използваха за спасителни или граждански операции.

Тъй като в Илдирийската империя нямаше врагове и междупланетни борби, през цялата си кариера Кори’нх бе ръководил пищни церемонии. Нямаше много опит в битките и тактиката, освен онова, което беше прочел в Сагата. Ала не бе същото.

Магът-император го беше пратил при Ансиър като официален представител на Империята и той бе изпълнил заповедта на своя бог и ръководител. Чрез слабата си телепатична връзка с всичките си поданици магът-император щеше да наблюдава през очите на Кори’нх.

Каквото и да мислеше за него обаче, този дързък човешки опит щеше да е интересно допълнение към илдирийския исторически епос Сага за седемте слънца. Този ден и може би дори името на Кори’нх щяха да станат част от историята и легендата. Никой илдириец не можеше да се стреми към нещо повече от това.

Заобиколен от разкоша на земния Дворец на шепота, старият крал Фредерик играеше своята роля. Базил Венцеслас му беше дал заповед и великият владетел на Ханзата си знаеше мястото. Фредерик правеше точно каквото му бяха наредили.

Придворните около него пишеха документи, подготвяха укази, съобщаваха кралски заповеди. Дворецът на шепота трябваше да изглежда постоянен въртоп от важни дела, изпълнявани професионално и организирано.

Облечен в тежки официални одежди и с лека корона, украсена с холографски призми, Фредерик очакваше вест от Ансиър в тронната зала. Беше се изкъпал и напарфюмирал, многобройните пръстени на ръцете му бяха лъснати до блясък. В кожата му бяха втрили балсами и масла. Прическата му бе идеална — всички кичури си бяха на мястото.

Макар и първоначално избран заради външния му вид, обаяние и ораторски способности, Фредерик познаваше основите на своята монархия по-добре и от най-големите специалисти по държавна организация. Тъй като каквато и да било реална политическа власт над такава огромна галактическа територия в най-добрия случай щеше да е слаба, Ханзата използваше фигурант, който четеше указите и подписваше законите. Населението се нуждаеше от конкретна личност, към която да насочва верността си, защото никой нямаше да се бие до смърт, нито да се кълне в името на някакъв мъгляв обществен идеал. Затова много отдавна бяха създали дворец и крал, които да дадат лице и средоточие на властта.

Подобно на петимата си предшественици, крал Фредерик съществуваше, за да го виждат и почитат. Дворът му бе пълен с пищни облекла, полиран камък, богати тъкани, гоблени, произведения на изкуството, накити и скулптури. Той раздаваше медали, организираше тържества и поддържаше доволството на народа, като благосклонно споделяше с него богатството на Ханзата. Фредерик имаше всичко, каквото можеше да си пожелае… освен независимост и свобода.