Кевин Андерсън - Скритата империя

Сега, на Рейндик Ко, Луис се върна при Маргарет от поредното си проучване с камера в едната ръка и фенер в другата.

— Приключих с картографирането на нова част, скъпа.

Тя не откъсна поглед от стенните знаци, пред които седеше.

— Направи…

— Направих — отвърна той и извади инфодиска.

— Знаеш къде да го оставиш — каза жена му и Луис го прибра в едно от кликиските помещения. Често забравяше да взима необходимите предпазни мерки, но Маргарет си знаеше урока. По време на предишните им разкопки многократно бяха губили данни поради електрически и прашни бури или наводнения.

Двамата се върнаха към работата си в унесено мълчание, но усещаха присъствието си. Маргарет и Луис бяха създали връзката си като съюз на интелектуална основа, тъй като прекарваха изключително много време заедно далеч от цивилизацията. Накрая бяха постъпили така, както им диктуваше здравият разум, и се бяха оженили, нещо като бизнес предприятие, което нямаше нищо общо с глупавата вятърничавост на младежката романтика.

Луис я остави да продължи проучванията си в едно от помещенията, в което бяха открили повечето кликиски машини. Според него някои от извънземните устройства имали все още функционални енергийни източници, въздушни системи, помпи и хидравлика. Той смяташе, че градът е жив, но спи, и беше сигурен, че може да го събуди със съответната интуиция и упоритост.

Преди съпругът й да се отдалечи, Маргарет се сети нещо, което трябваше да направят.

— Довечера, Луис. Не забравяй рождения ден на Антон.

— Да, скъпа. Ще помолим Аркас да му прати съобщение. Иначе ще си помисли, че не мислим за него.

Маргарет обаче знаеше, че единственият им син също е погълнат от университетските си проучвания. Той превеждаше свитъците на старата Земя и подлагаше на нова интерпретация земните митове и легенди. Антон Коликос се бе наложил като учен, не по-малко упорит от родителите си. Беше подарил на майка си древна музикална кутия, която археоложката носеше със себе си на всички разкопки. Антон знаеше, че родителите му се гордеят с него, въпреки че често бяха прекалено заети, за да му го напомнят.

Луис отиде в другото помещение и Маргарет го чу да бърника машинарията. Остави мислите си да заблуждаят и закрачи по сухите коридори, минавайки през стаи, пълни с купища непреведени паметници, литературни или научни открития. А може би просто мръсни извънземни драсканици…

Дали кликисците бяха разказвали истории на глас като човеците и илдирийците, или бяха били чисто рационална раса? И защо бяха изчезнали? Въпросите й тежаха като бомба с тиктакащ часовников механизъм и я изпълваха с чувството, че ако скоро не открие отговорите, може да стане прекалено късно.

Размислите й бяха прекъснати от тихите металически стъпки на тяхното вярно компи ДД.

— Ей? Ей? Маргарет? Луис? Казахте да дойда да ви взема по залез-слънце. Вече приготвих вкусна вечеря за всички. Сигурен съм, че новата ми рецепта ще ви хареса. Време ли е вече да приключвате за днес?

Маргарет се обърна, погледна андроида и разтри схванатия си врат.

— Никога не е време да приключваме, ДД, но тази вечер няма да свършим нищо повече. Иди да вземеш Луис. Сигурно си е наврял главата в някой извънземен генератор. — Тя посочи към един коридор и компито забърза натам, като викаше археолога.

Тримата заедно се спуснаха по дългите метални стълби. Водеше ДД — движеше се заднишком с фенер в ръка, за да им осветява пътя, и ги предупреждаваше за неравности и остри ръбове на скелето.

— Внимателно. Внимателно. — Скоро сигурно щеше да им напомни, че има достъп до инфомодул за оказване на първа помощ, който могат да качат в ограничената му памет, ако се нуждаят от лекарските му услуги.

Боляха я краката. Луис я прегърна през рамо.

— Искаш ли да ти помогна, скъпа?

— И ти си също толкова изтощен, старче — отвърна тя. — Но съм сигурна, че галавечерята, която ни е приготвил ДД, много ще ни освежи.

— Надявам се да не е пак „тартар в лагерен стил“.

— Ще имам предвид кулинарните ти предпочитания, Луис.

Докато крачеха по каньона, издълбан от отдавна забравени наводнения, Маргарет се обърна и погледна към високите скали и недостъпните градове.

— Питам се дали кликисците са страдали от артрит? — каза тя. — И в такъв случай как са се прибирали вкъщи? Определено не би ми се искало всеки ден да катеря такива стълби.

— Особено ако са имали много крака, което изглежда вероятно — прибави мъжът й. — Може да не са напускали градовете.