Кевин Андерсън - Скритата империя

Ето защо той изпълняваше задълженията си без особена страст и вдъхновение. Никога не бе искал да го пратят на някоя богата колония, където хората постоянно щяха да го смущават. Предпочиташе да чете исторически трактати и геологически текстове на дърветата. Ала тук на Рейндик Ко ведростта на пустинята го бе омаяла.

Аркас се отдалечи от лагера през пресечените планински склонове и навлезе в алувиална долина, която се стесни и се превърна в каньон. Когато неравните скали се издигнаха над него, видя геологическите пластове, напомнящи за пръстени на отрязан дървесен дънер.

Закрачи покрай сухото речно корито. Ехото на стъпките му зловещо отекваше в тесния каньон. Той се оглеждаше и внимаваше за някакво откритие, което можеше да е от полза за работата на археолозите. Когато се беше включил в тази експедиция, не бе предложил само услугите си на зелен жрец. Повърхностните му познания по археология и геология го правеха потенциален помощник.

Навлезе по-дълбоко в каньона и осъзна, че никога не се е отдалечавал толкова много от успокоителните стволове на дърветата. Или от човешките тълпи. Яркочервеното слънце освети склона и той вдигна поглед към една варовикова плоча, застинала на големи кремави буци. И смаяно видя ясно различими форми: вкаменени извънземни същества, живели преди безброй хилядолетия, огънат клон, който приличаше на папрат, костеливо морско същество с големи челюсти и остри перки.

Извади геоложкия си чук, изсече най-забележителните фосили и ги прибра в чантата на пояса си. После снима други, които бяха прекалено големи, за да ги отдели от скалата. Тези създания бяха живели милиони години преди кликисците да стъпят на Рейндик Ко. Както му беше напомнила Маргарет Коликос, това бе научна експедиция и зеленият жрец можеше да прави самостоятелни открития.

Той тръгна обратно към лагера, като прескачаше камъните, пръснати като гигантски топчета за игра. Дори каньонът да не водеше право натам, можеше да отвори ума си и да остави фиданките да го повикат при себе си. В близост до световните дървета никога не можеше да се изгуби.

Погледна надолу към плавния склон на алувиалната долина. Далеч на юг видя тъмно петно на фона на небето — там сателитите им бяха регистрирали вулкани, изригващи пепел и сажди.

Той обожаваше този пустинен свят, макар че това чувство го караше да изпитва угризения, защото му се струваше като отказ от световните дървета. Ала той го компенсира, като побърза да се върне при горичката, коленичи до фиданките и докосна стволовете им. После затвори очи, припомни си багрите и описа всички красоти, които беше видял.

Дърветата му отговориха с безмълвна наслада.

Докато влажната гора се готвеше за сън, Сарейн сложи сестричката си Сели да си легне. Идрис и Алекса не бяха строги родители, ала Сарейн държеше на режима. Въпреки че десетгодишното момиченце винаги се опитваше да изкрънка още време за игра, голямата сестра настояваше Сели да спазва правилата.

— Завържи си кондоровата муха — каза Сарейн. — И се измий.

— Тя иска да я наглеждам — нацупено отвърна Сели. Пъстрото създание размаха смарагдовозелените си криле, после изтрака с тънкия си дълъг клюн, сякаш в търсене на цветчета за ядене.

— Тя сама може да се грижи за себе си. Нали е диво същество. — Сарейн категорично се изправи до ниската врата. Знаеше, че само след секунди сестричката й ще въздъхне и ще отстъпи.

— Тя си е моя. — Сели я бе взела веднага след излюпването й, още влажна и слаба. Държеше я на тънка верижка, закопчана на един от осемте й разчленени крака, за да може да лети над рамото й като живо хвърчило. Сарейн винаги бе смятала, че кондоровите мухи имат също толкова мозъчни клетки, колкото хвърчилата.

— Да, и иска да си легнеш, също като мен. Не прави сцени като снощи.

Детето неохотно се подчини.

Нощем окованата кондорова муха изпълзяваше през прозореца и излиташе докъдето й позволяваше верижката. На сутринта Сели я прибираше вътре. За щастие, кондоровите мухи имаха сравнително къс живот, така че зависимостта на сестра й от този безмозъчен домашен любимец щеше да продължи най-много месец-два.

Момиченцето по цял ден тичаше и скачаше, бъбреше с приятелчетата си, играеше на различни игри. Имаше повече глупава смелост, отколкото здрав разум. На десет години Сели вече си беше чупила ръцете и единия крак и по тялото й вечно имаше струпеи и ожулвания, драскотини и синини.