Кевин Андерсън - Скритата империя

— Дъщеря ви е много интелигентна и способна млада жена, но не е зелена жрица. Това не е ли задължителен критерий, за да служиш на световната гора и да говориш от името на Терок?

Идрис махна с ръка.

— Не е. Ние не говорим ли от името на Терок? Освен това тя ще има достъп до зелените жреци в Двореца на шепота, ако се наложи да се съветва с нас по телевръзка.

— Проблемът не е в това — настоя Отема. — Става въпрос за… разбиране на нюансите.

Сарейн пристъпи напред. Лицето й издаваше вътрешното й раздразнение.

— Напротив, госпожо посланик, като дъщеря на отец Идрис и майка Алекса, аз притежавам уникална перспектива и разбиране за световната гора и терокските принципи. За разлика от зелените жреци обаче, аз също имам представа от новите и променящи се търговски практики в Теранския ханзейски съюз. — Тя надменно повдигна вежди. — Тези неща може да не са ясни на човек, който има едностранни възгледи за междузвездната търговия.

Сепната, Отема се изправи, разбрала, че са я надхитрили. Смутена от енергичността и амбицията, които бяха очевидни в поведението на Сарейн — и все пак някак си оставаха незабелязани от нейните любящи родители, — старицата се поклони.

— Ще изпълня дълга си. — Тя тържествено развърза посланическото си наметало, свали го и го протегна напред като тореадорска пелерина. — Сарейн, връчвам ти символа на новия ти пост. Приеми тази одежда и служи добре на световната гора.

Младата жена малко неловко пое наметалото, но го преметна през ръка, вместо на раменете си.

Останала почти без дрехи, с толкова тъмнозелена кожа, че изглеждаше почти черна, Отема се приготви да напусне тронната зала. За последен път се поклони на двамата владетели и се запъти към изхода.

— Ако имате нужда от мен за консултации, ще общувам със световната гора.

Нервна, и все пак нетърпелива, с вълнение, каквото не беше изпитвала никога, Нира Кали навлезе дълбоко в гората. Сама. Там щеше да оцелее по милостта и със закрилата на световните дървета.

Като послушница, бе прекарала живота си в очакване на този момент. Беше посветила всеки миг на молитви и подготовка за служба на разумната гора, за да стане съставна част от цялостната терокска екосистема.

Усмихнатият Ярод и другите зелени жреци гордо наблюдаваха младата жена, която — босонога и с грейнали очи — се отдалечаваше тичешком. Облечена само по набедреник, Нира им махна за сбогом и се скри в ниския листак далеч от селищата.

Тя нервно преглътна. Животът й скоро изцяло щеше да се промени. Дълбоко вдиша благоуханния горски въздух, чу шумоленето на сухи листа под краката си и почерпи сили от успокоителната близост на величествените световни дървета.

Мястото й беше тук.

От този ден Нира вече нямаше да е сама, нямаше да е напълно самостоятелен индивид. Ако гората я приемеше, скоро щеше да се превърне в част от нещо много повече. Радостта и очакването правеха стъпките й леки.

— Идвам.

Гласът й бе тих, ала изречен на милионите разумни дървета по Терок и в сателитните горички на други планети.

Ярод не й беше казал къде да отиде, но Нира инстинктивно се отдалечаваше от пътеките, по които обикновено вървяха хора. Широките длановидни листа около и високо над нея се поклащаха и шепнеха окуражаващо. Тя следваше инстинкта си и гората я насочваше.

Спусна се по полегатия склон и навлезе във влажната низина, където се сливаха два потока. Докато прегазваше тресавището, дългите стръкове блатна трева драскаха прасците й. Калта стана по-мека. Никога не бе идвала тук, ала някаква част от нея познаваше това място.

Потоците се превърнаха в застояло блато, във водата плуваха растения и образуваха зеленикава пихтиеста маса. Младата жена се огледа и видя слънчеви зайчета по повърхността. Човек лесно можеше да се изгуби тук, да потъне в някой дълбок вир или в плаващи пясъци.

Но Нира не си позволяваше никакви съмнения. Тичаше напред, без да забавя крачка, и оставяше гората да я води. Стъпваше върху камъни и паднали дънери, дори да бяха скрити под повърхността. Никога не бе чувала световната гора толкова ясно в ума си.

Наоколо забелязваше зловещо движение, свирепи влечуги, които пореха тинестата вода — дебнещи хищници с люспеста кожа и дълги зъби. Днес Нира ги приемаше без страх. Мускулести и бързи, те се плъзгаха в блатото, следяха всяка нейна стъпка и я чакаха да се спъне. Но тя скачаше от камък на камък и не губеше равновесие. Прескочи един хлъзгав дънер и се затича към отсрещния бряг на мочурището. Лъскавите чудовища останаха да я зяпат с жълтите си тесни очи.