Кевин Андерсън - Скритата империя

— Ще те изслушаме, защото това е основата на общуването — със снизходителна, макар и прелестна усмивка отвърна Алекса. — Но няма да променим позицията си. Зелените жреци са ценни за нас.

— Напълно съм съгласна и ще ви го докажа. — Рлинда отново дълбоко се поклони. Искаше й се Сарейн да не бе споменавала за това — на нея изобщо не й беше хрумвало. — С нетърпение очаквам следващия ни разговор.

Излезе от залата заедно с намръщената Сарейн. Трябваше да преосмисли подхода си и да направи нов анализ на предлагането. Този път навярно без помощта на принцесата.

Пустините на Рейндик Ко пълнеха очите с пейзажи, съвсем различни от терокските. При други обстоятелства тази пустош щеше да смущава зеления жрец, ала той усещаше, че пустинята го зове. Изобщо не беше очаквал да е толкова жива. Светлината, рязко очертаните сенки, сухият въздух… и тишината. Тя събуждаше изненадваща възхита в сърцето му. Наслаждаваше се на топлите слънчеви лъчи по скалите, на червените пластове желязна руда, на зеления меден оксид, на белите варовикови ивици. Най-после задача, която му доставяше удоволствие.

Докато Маргарет и Луис Коликос започваха работа в главния кликиски град, компито ДД усърдно поддържаше лагера. Щом свършеше с ранните си утринни грижи за фиданките, Аркас копнееше да последва сърцето си и да проучва местата, които го интересуваха.

Той отиде в голямата палатка на двамата ксеноархеолози. Старецът вече бе отишъл заедно с трите кликиски робота в руините на скалния склон, а Маргарет си събираше бележките за сутринта. Тя го погледна въпросително.

— Да, Аркас? С нас ли ще дойдеш днес, или ще останеш в лагера при фиданките?

— Искам да разгледам околните каньони — малко засрамено отвърна жрецът. — Геологията много ме интересува. — Нямаше нужда да иска нейното разрешение, защото зелените жреци не се подчиняваха на друга власт, освен на световната гора. Всъщност Маргарет като че ли изобщо не знаеше какво да прави с него.

— Вземи каквато екипировка ти трябва. Искаш ли ДД да дойде с теб?

Предложението го сепна.

— Не… Предпочитам да отида сам.

Археоложката бързаше да последва съпруга си на разкопките.

— Виж дали ще можеш да вземеш някои данни. Тук сме на научна експедиция и геоложките анализи също може да са ни от полза.

— Ще видя какво мога да направя. — Аркас се бе надявал просто да се разходи, да се наслаждава на гледката и да поглъща детайлите, които после щеше да опише на фиданките и те щяха да ги разпространят в световната гора. Разумните дървета не бяха свикнали с пустинни условия и Аркас поне щеше да чувства, че изпълнява полезна роля като зелен жрец. Въпреки това взе записващи устройства от лагерния склад и ги прибра в раницата си.

Маргарет се качи на една от колите и придружена от ДД, се отправи към скалния град. Останал в опустелия лагер, Аркас погледна двадесетте тънки фиданки, посадени в редици зад палатката му. Вече бяха високи до гърдите и се поклащаха, сякаш се грееха на слънцето.

— Значи и на вас ви харесва пустинята? — каза той. Ако ги докоснеше, щяха да му отговорят.

Аркас дълбоко си пое дъх и усети вкуса на сухия, прашен въздух. Закрачи по неравния терен към дерето, изсечено от древни води. Нефилтрираните слънчеви лъчи пареха зелената му кожа.

Всъщност никога не беше искал да е зелен жрец, но щом човек се обвържеше със световната гора, симбиозата бе необратима. Можеше да напусне дърветата и никога повече да не осъществи телевръзка, ала завинаги щеше да остане зеленокож и да е част от мрежата.

Майка му умря, когато беше малък, и Аркас много се сближи с баща си. Старецът, Биот, бе мечтал да стане зелен жрец, но се беше наложило да се заеме с друго. Биот често сядаше заедно с него под гъстия листак, гледаше нагоре към шепнещите клони и разказваше за мечтите си, за това колко много искал синът му да служи на световната гора.

Тази перспектива не блазнеше Аркас. „Всички служим на световната гора, татко, с каквото и да се занимаваме.“ Повече се интересуваше от история и геология, но Биот вече бе решил и така и не забеляза нежеланието на сина си.

Когато Аркас навърши петнадесет години, Биот падна от едно високо дърво, докато събираше епифитен сок, и увисна на мрежа от лиани, които му строшиха врата. Щом работниците го свалиха на земята, момчето се втурна при баща си. Сетните думи на Биот бяха молба синът му да го направи горд и да стане зелен жрец. Пред толкова много свидетели Аркас не можеше да не се подчини на последната воля на баща си. Когато трагичната история се разчу, лесно го приеха в жречеството.