Кевин Андерсън - Скритата империя

Майка им си почиваше на фотьойла в дневната и с половин око гледаше някаква забавна програма, която не й доставяше никакво удоволствие. Дългогодишният опит й позволяваше да не обръща внимание на боричкащите се хлапета. До нея десетгодишният Рори мърмореше, че го карали да си пише домашното, докато по-малките му братя можели да си играят.

Реймънд изпита угризение, че праща шумните момчета в другата стая, където можеха да смутят майка им. Рита Агуера цял ден бе работила и щеше да стане много преди разсъмване, за да отиде на втората си работа. Тя не толкова сядаше на удобния си фотьойл, колкото се строполяваше и потъваше в него. Реймънд не се съмняваше, че докато приготви вечерята, майка му вече ще е заспала, освен ако преди да се прибере вкъщи не е изпила прекалено много.

Над входната врата висеше разпятие и няколко стари сухи палмови клонки от миналата Цветница. Рита всяка седмица ходеше на черква, макар че понякога гледаше и службите на официалната Църква на единството, които й се струваха скучни и безчувствени. Брадатият, облечен в пищни одежди архиотец трябваше да е безпристрастен говорител на всички вероизповедания, както бяха определили обединените представители на световните религии, ала на Рита й се струваше, че старата Католическа църква е много по-набожна.

Вийаги щом Реймънд погледнеше майка си, сърцето му се късаше. Дългата тъмна коса на Рита Агуера беше прошарена със сиви кичури. В младостта си тя я бе ресала часове наред и беше поддържала лъскавината на катраненочерните къдрици, ала сега обикновено връзваше косата си на опашка или на кок. Някога бе била красавица — младежът все още го виждаше в отпуснатия овал на лицето й, — но вече нямаше време да поддържа вида си и беше изгубила надежда да срещне нова любов. Тежката работа и многото задължения я бяха превърнали в яка, мускулеста лелка.

Денем Рита работеше като чиновничка в една междупланетна търговска организация, нощем — като сервитьорка. Постоянната диета от кафе и цигари й даваше измамна енергия да избута деня и нервност, която не й позволяваше да заспи през няколкото свободни часа нощем.

Винаги когато се прибираше вкъщи обаче, въпреки натежалите си от умора ръце, Рита успяваше да прегърне четирите си момчета, да ги облъхне с ухаещия си на рози парфюм. Силната жена едва поддържаше целостта на семейството си, а Реймънд вече беше достатъчно голям, за да прехвърли част от бремето си върху неговите плещи. Той го поемаше, без да се оплаква.

Една вечер преди около месец двамата седяха сами на разклатената маса за хранене. Рори, Карлос и Майкъл вече бяха пратени в леглото, където щяха да продължат да се боричкат половин час преди най-после да се унесат в сън. Рита погледна Реймънд и запали нова цигара — нещо, което рядко правеше, докато бяха будни по-малките й деца. Фактът, че майка му пуши пред него, накара Реймънд да осъзнае, че го смята за възрастен, за мъжа в дома й след бягството на Естебан Агуера.

Тя му разказа за това, разкри му подробностите, които винаги го бяха измъчвали, ала за които се бе страхувал да я попита.

— С мен може и да не е много лесно да се живее, особено от гледна точка на безотговорен човек като баща ти, но винаги съм се опитвала да си изпълнявам задълженията и да правя всичко, каквото мога. Вие, момчета, сте моето съкровище, и баща ти можеше да е необработен диамант… обаче прекалено необработен. Вечерта, в която си отиде, се скарахме много сериозно. Не си спомням за какво… бях му купила нови обувки или нещо подобно.

С едната си ръка държеше цигарата, но другата се сви в юмрук.

— Насиних му поне едното око, преди да избяга. Тогава се записа на заселническия кораб и замина за Рамах.

— Някога питаш ли се дали съжалява, че ни е изоставил, мамо?

Рита сви рамене.

— Може и да съжалява, че е зарязал синовете си, защото е много горд човек. Но се съмнявам, че се сеща за мен.

От разговора им онази вечер Реймънд все се чудеше дали…

Сготви манджа от макарони, супа полуфабрикат и накълцан на парченца салам, който му се бе сторил на път да се развали. Подуши го, намръщи се, прибави още настъргано сирене и обяви вечерята за готова.

— Елате да се нахраните. Ако изстине, утре ще трябва да ви дам да доизядете остатъците.

— Мислех, че това са остатъци — подметна Карлос.

— Пак мога да те пратя да си легнеш гладен. — Момчетата се събраха около него, за да вземат чиниите си. Рита взе своя малък дял и като потисна усмивката си от кулинарната му дързост, седна да вечеря. После заяви, че това е едно от най-вкусните ястия, които е опитвала.