Кевин Андерсън - Скритата империя

— Да не те е страх, че ще се блъснеш в някоя ядосана азотна концентрация? Или просто обичаш да седиш на капитанския стол и да караш тая грамада без посока?

Рос се обърна и на лицето му грейна усмивка.

— Джес! Не те очаквах.

— Реших да ти спестя разноските за влекач. — Той се приближи и прегърна Рос. — Да ти помогна да изплатиш оня голям дълг — просто поредната проява на моята отговорност като твой по-малък брат.

Рос посочи сензорните пултове.

— За твое сведение, пилотирането на небесна мина си е истинско изкуство и изисква определени умения. Налага се да коригирам курса, да издигам или снижавам кораба. Добрият капитан винаги следи за плътни концентрации газове.

Небесната мина влачеше след себе си мрежа от сонди, която приличаше на медуза — километричните нишки се носеха из облаците, събираха данни и помагаха на капитана да определя посоката си. Атмосферните газове на Голген бяха богати точно на онази смес от елементи и катализатори, която бе необходима на илдирийските реактори за производство на екти. Освен това газовият гигант се намираше близо до търговските космически пътища, което улесняваше разпространението на горивото. След дългогодишен упорит труд Рос, изглежда, най-после щеше да спечели от бизнеса си въпреки вечния песимизъм на баща им.

— Предполагам, че си донесъл клюки? — По-големият брат замълча и иронично прибави: — И разбира се, искрено извинение от татко, който ме моли да се завърна у дома?

Джес се засмя.

— Ако ти носех такова нещо, щях да съм тук с цял скитнически празничен флот, какъвто Спиралният ръкав никога не е виждал.

Рос кисело се захили.

— Единият от нас все още не се движи към Пътеводната звезда. Да се качим на палубата. Искам да подишам чист въздух.

Минаха през няколко люка, качиха се на асансьор и накрая излязоха през херметичния шлюз на просторната наблюдателна палуба, която можеше да се обгръща с атмосферно поле, но в момента беше отворена към небето. Рос често спускаше Синята небесна мина в по-гъсти облаци, където атмосферата на Голген можеше да се диша и бе затопляна от вътрешни термични източници.

Джес дълбоко пое в гърдите си чуждопланетния въздух.

— Рядко ми се случва да правя такова нещо.

— За разлика от мен — отвърна Рос.

Подобно на всички скитнически фабрики, Синята небесна мина се състоеше от три главни части: всмукващи резервоари, обработващи реактори и складови сфери. Докато мината се носеше в атмосферата, отворени дюзи засмукваха газове и ги вкарваха в обработващите механизми. След като преминеше през катализиращите реактори, редкият водороден алотроп се източваше, а отпадъчните газове се изхвърляха.

Ектите бяха единственият известен алотроп на водорода, въпреки че други елементи имаха различни молекулярни форми. Въглеродът се проявяваше като прахообразен графит, кристален диамант или екзотичните полимерни сфери на бъкминстърфулърена. Много отдавна илдирийците бяха открили начин да преобразуват водорода в гориво, което позволяваше на космическите им двигатели да работят.

Преди амбициозните скитници да поемат ектипреработвателната промишленост, старите облачни траулери илдирийски модел бяха много по-големи, побираха минимална отломъчна общност от шестдесет до деветдесет семейства и изискваха гигантска инфраструктура. Затова производството на екти бе струвало невероятно много на колективно живеещите илдирийци.

Независимите скитници, от друга страна, можеха да управляват небесните мини с малък поддържащ екипаж, което също им даваше възможност да продават гориво за космически двигатели на по-ниска цена. Илдирийците с готовност им бяха преотстъпили монопола си върху ектипроизводството, радостни да напуснат „пустинните космически острови“ и да ги предадат на човеците.

Останалата част от Ханзата смяташе скитниците за космическа циганска измет, дезорганизирана и непочтена. Никой нямаше представа колко всъщност са клановете и колко данъци избягват, тъй като те криеха тази информация от външния свят.

Край лицето на Джес прелетяха бели криле и го сепнаха. Той вдигна поглед и видя десетина гълъба да кръжат над палубата и да се спускат към хранилките си.

— Бях забравил за птиците.

— Това е идеално място за тях. Виж колко надалеч летят.

— Да, но къде ще кацнат?

Рос почука с кокалчетата на пръстите си по перилата.

— Пак тук. — Облаците се простираха на хиляди километри под тях, ала нито на Рос, нито на Джес му се виеше свят. — Няма къде другаде да идат, затова винаги се връщат. Най-добрата клетка.