Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Тасия заповяда на комуникационния офицер:

— Свържи се със селище Д и им кажи всички да излязат навън и да ни чакат. Мамка му, едва имаме време да ги натоварим.

Две бойни кълба изтрещяха над растителността като космически булдозери. Покосяваха всяко дърво и стрък трева по пътя си.

Мантата на Тасия се спусна пред хидрогите и ги изпревари на стотина километра над гъстата гора. Безмилостните сфери стопяваха разстоянието с всяка изминала минута. Селището Д се намираше на пътя им.

Беше пълно с дъскорезници, складове и бараки, покрили разчистеното пространство, осеяно с отсечени до земята дънери. С изсичането на все повече черни борове селището се бе разраснало и се строяха нови дървообработващи съоръжения, в които се произвеждаше продукция за износ.

Сега работниците препускаха като мравки върху нагорещена паница и уплашено поглеждаха към небосклона. Няколко комуникационни оператори наблюдаваха от оперативните бараки и контролните кули настъпването на разрушителните кълба, които унищожаваха черните борове.

Крайцерът на Тасия увисна над езерото до селище Д и тя затърси място за кацане, но не откри достатъчно голямо празно пространство, което да побере мантата. Навсякъде търчаха обезумели хора, размахваха ръце и подаваха всевъзможни сигнали, сякаш бяха готови да скочат на кораба още преди да се е приземил.

— Хидрогите са на седемдесет клика и настъпват много бързо — съобщи Рамирес.

Тасия посочи един огромен като хангар склад.

— Време му е за лек ремонт. Изравни го със земята и кацай направо върху развалините. Дано само никой да не е останал вътре.

Един язерен залп направи дървената постройка на трески и крайцерът се спусна върху откритото пространство. Носът му докосна брега на езерото и студената вода засъска върху горещия корпус. Няколко хиляди жители се втурнаха панически към него.

— Трябва да въдворим някакъв ред — обади се шефът по сигурността сержант Зизу. — Ще се прегазят.

Тасия погледна към хронометъра и видя, че им остават около четиридесет минути.

— Нямаме време да въдворяваме ред, Зизу. — Товарните люкове вече бяха отворени и хората се втурнаха навътре. — Подполковник Бриндъл! Изстреляйте реморите от кърмовата палуба, за да отворите място. Доста народ може да побере и палубата за излитане. Отворете люковете към трюмовете, ако се наложи. Всички врати и входове, всичко! Пускайте хората вътре! Бързо!

Облаци пушек и вълна от замръзнала пара настъпваха откъм хоризонта като гангрена.

— Адмирал Уилис, изобщо опитвате ли се да ги забавите?

Флагманът отговори с реалновремеви изображения на бойните кълба, които изравняваха със земята площите с черни борове.

— Един от крайцерите и над двеста ремори са унищожени или свалени — досега.

Тасия усети, че й прилошава.

— Някакви щети на врага?

— Никакви, по дяволите! Имаме късмет, че хидрогите се интересуват преди всичко от унищожаването на горските масиви, а не толкова от нас. Какво толкова им пречат дърветата?

Тълпи работници вече бяха на крайцера на Тасия. Много от тях бяха разделени от своите семейства и близки, но щеше да им се наложи да ги потърсят по-късно. Според нейните изчисления оставаха по-малко от двайсет минути. През виковете и крясъците на колонистите отвън до слуха й достигаше трясъкът, бумтенето и ревът на приближаващите бойни кълба.

Уилис отново извика:

— Командващ Тамблин, какво е положението с евакуацията на селище Д?

— В момента бегълците се качват на борда и запълват всяка дупка.

— Добра работа, Тамблин — отвърна Уилис. — Някой поне успява да се справи.

Адмиралът явно не бе установила онова, което Тасия вече знаеше.

— Госпожо, ние можем да изведем в безопасност тези хора, но… погледнете картата. Хидрогите са абсолютно методични в опустошаването на цялата земна площ сантиметър по сантиметър.

— В такъв случай измъквайте хората по-бързо!

— Точно това правя, адмирале. Мога да измъкна повечето бегълци от селище Д преди пристигането на врага, но има още петнайсет селища, тоест стотина хиляди души. Ако хидрогите продължат в същата посока, всички те ще попаднат под огъня и ще рухнат като домино. Ако не използваме всичките си ресурси — при сто процента усилия, — за да спасим колонистите, те ще понесат ужасяващи загуби.

Гласът на Патрик Фицпатрик изненадващо я подкрепи.

— Неприятно ми е да го призная, адмирале, но Тамблин е права. — Лицето му беше измъчено и съкрушено. Крайцерът му бе ударен. — От политическа гледна точка, надали бихте искали да сте командващ сражението, взело най-много жертви в историята на човечеството.