Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Антон смръщи чело.

— Мислех, че различните илдирийски същества могат да се кръстосват.

Вао’сх направи жест на несъгласие.

— О, нямаме никакви предразсъдъци по отношение на смесената кръв. Но въпреки това любовта между един люспест и една плувкиня била обречена поначало. Никой не знае какво ги привлякло един към друг. Тре’с и Крил, изглежда, предусещали трудностите, пред които ще се изправят, но нищо не можело да ги раздели. Тре’с не понасял солената океанска вода, а Крил не можела да оцелее в сухата пустиня. И така, Тре’с построил своя дом на скалистия бряг толкова високо, че приливите не можели да го достигнат. Крил завързала своя сал в едно скалисто заливче близо до брега. Можели да се викат и да разговарят. И макар всеки да понасял средата на другия само по един час на ден, този прекаран заедно час бил по-прекрасен от цял живот с всеки друг.

— Тре’с и Крил изкарали така няколко щастливи години, но един ден в залива забушувала огромна буря, опустошила брега, метнала сала на Крил върху скалите и разрушила подслона на Тре’с — продължи той. — Двамата се вкопчили един в друг, а дъждът се изливал и вълните ги връхлитали. Канарите рухнали. Пясъкът и скалите се свлекли като лавина. Океанът ги блъскал в брега. Земята и морето ги погълнали.

— Телата им не били намерени, но понякога — разказваше с пламнало като утринен изгрев лице Вао’сх — някой илдириец току ще попадне на някоя пуста плажна ивица, където водата се плиска върху сухия пясък, места, където никой не стъпва и които никой не е виждал. И там има следи, на плувкиня и на люспест върху самотния бряг, едните по мокрия, другите по сухия пясък.

Огънят продължаваше да припуква. Антон се опря на лакти върху меката мъхеста земя.

— Чудесна легенда, Вао’сх. — Той се замисли с каква приказка да му отговори, преди да е угаснал огънят. — А ето една и от мен.

ТЪЙ Като илдирийците предпочитаха да живеят в близко съседство, за да усещат присъствието на другите, бяха планирали и построили спалните помещения на човешките затворници по подобен начин. Жилището на Нира представляваше огромна постройка с голям брой легла, маси и общи пространства. Тук хората готвеха, спяха и играеха на разни игри, когато не им възлагаха някакви задължения. Бяха като огромно семейство под един покрив.

Нира живееше кротко сред тях, хранеше се с тях и спеше, когато те спяха. И все пак се чувстваше изолирана, обградена като със стена от тях, защото бе много различна. Не я отблъскваха умишлено от себе си, но на нея й бе трудно да свикне с тях. Грижеше се за другите затворници, но винаги я преследваше усещането за самота.

Сега, когато над Добро се бе спуснала тъмна нощ, тя седеше кротко, заслушана в бърборенето около себе си. Отглеждаше в импровизирани саксии няколко растения — едно храстче и няколко уханни билки. Даряваха й спокойствие.

Спомни си множеството колоритни празници и тържества, които устройваха отец Идрис и майка Алекса в огромния град в гъбения риф на Терок. Работниците се покатерваха по високите световни дървета и обираха черните семенници, от които правеха стимулиращо кли, и епифити за сокове и срязваха кондорови какавиди заради крехкото месо в тях. Групи помощници на зелените жреци — сред тях и Нира — се изкатерваха по бронираните стволове, за да достигнат ширналата се като балдахин зеленина, където четяха на висок глас на любознателните дървета.

Това бяха най-щастливите години в живота й…

Един от мъжете се разкашля и определената за него съпруга го сложи да легне, след което отиде да попълни заявка за необходимото му лекарство. Нира огледа другите легла, скупчилите се на групи семейства, инстинктивно оформени от хората дори при тези обстоятелства. Сякаш ги приемаха за нормални.

На Добро мъжете и жените продължаваха да се влюбват, да се свързват и да създават деца — въпреки че по всяко време някоя от жените биваше избирана заради генетичните си качества и отвеждана в бараките за разплод. Дори съпрузите им да не бяха доволни от това, се примиряваха. Поколения наред бяха възпитавани да спазват този нов и неестествен социален ред.

От своя страна, мъжете бяха принуждавани да се съвкупяват с десетки, дори стотици илдирийки. Стражите и медицинските служители многократно „събираха“ спермата от всеки мъж, който отказваше да изпълнява задълженията си, а след това го изпращаха в работните групи като евнух…

Нира страдаше заради тях. Знаеше, че хората са отстъпчиви и склонни да приемат много неща. Но не съдбата на тези затворници я опечаляваше все пак, а това, че бяха забравили какво би трябвало да е животът.