Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

— Нашият зелен жрец — промълви тя. — Аркас… не се ли казваше така?

Лотце огледа останките от лагера.

— Изглежда, не е погребан официално. Това ме кара да се съмнявам, че е умрял при нормални обстоятелства. — Той закрачи наоколо; прехвърляше в мозъка си различни вероятности. — Може би Маргарет и Луис са прекарали нещо като каютна треска?

Рлинда се изправи над зеленикавия труп. Щеше да намери време да погребе окаяника, докато Лотце се занимаваше с разследването си.

— Може и да си детектив, Дейвлин, но не съм сигурна, че разбираш от хора. Тази възрастна двойка е женена от десетилетия. Прекарали са половината си живот изолирани по извънземни разкопки. Такива хора могат да понесат самотата.

— Все още не съм готов да правя заключения — отвърна Лотце. — Имали са също така компи и три кликиски робота.

Рлинда кимна към скалния град, където сигурно ги очакваха древни тайни.

— Искаш ли да огледаме онези руини?

Пусти кликиски градове бяха открити на безброй планети, но само на няколко бяха изследвани цялостно. Разумната раса бе издигнала кошероподобни структури сред степни местности или ги бе прокопала в стени на каньони. Илдирийците отдавна знаеха за изчезналата раса, но бяха оставили призрачните градове на спокойствие.

В ранните си дни, въодушевен от възможностите на експанзията, Теранският ханзейски съюз назначи изследователи да проучат открити и след това изоставени от илдирийците светове. Откриването на кликиския факел от двамата Коликос отново бе събудило интереса към загиналите цивилизации, но войната с хидрогите попречи на плановете за по-интензивни издирвания.

Сега Рлинда кръстосваше плесенясалите тунели. Беше изумена. Извънземните бяха издигнали своите постройки от полимерен бетон, подсилен със силициев двуокис материал, по всяка вероятност органичен продукт на насекомоподобните кликиси. Всяка стена бе покрита със странни йероглифи и непонятни уравнения.

Двамата с Лотце прекараха цял ден сред лабиринтите на призрачната метрополия. Откриха някои от принадлежностите на Коликос, но почти нищо повече.

— Последният доклад на Маргарет Коликос описва други, по-добре запазени руини — каза Лотце. — Подозирам, че са работили предимно там.

Рлинда полетя с „Любопитство“ ниско над повърхността и скоро откриха каньон и срутено скеле, издигнато някога по скалната стена.

— Налага се да влезем — каза Дейвлин.

— Със сигурност. Само ми намери достатъчно голям паркинг да кацна. — Той не реагира на шегата й и на нея й хрумна ново решение. — Предназначението на „Любопитство“ е да превозва товари, Дейвлин. В товарното отделение има няколко левитационни платформи. Могат да ни спуснат двамата заедно.

Тя кацна върху плоското плато над отвесните канари, после, застанала до Лотце на платформата, я насочи с изнервящо бавна скорост към скалистия ръб, а след това се спуснаха отвесно покрай стената.

— Това нещо е направено да пренася огромни бали, а не да завладява раси.

Рлинда насочи левитационната платформа към вътрешността на надвисналата скала и я спусна върху скалистия под. Въздухът беше сух и стъпките им отекваха, когато закрачиха навътре.

Дейвлин посочи опънатите по коридора жици, както и оставената маркировка.

— Бележките на Маргарет подсказват, че е била твърде ентусиазирана в очакванията си какво ще открият тук.

Рлинда присви очи към сенките и запали фенерчето си.

— Вероятно обаче нещо е открило нея. Трябваше да взема оръжие. Мисля, че имам нещо на кораба.

Лотце се съсредоточи да забележи някакви улики. Във вътрешността на скалния град откриха срутена барикада пред входа на просторно помещение. Беше съборена от външната страна. Рлинда насочи светлината към помещението и видя машини и огромни плоски стени.

И труп на пода.

Лотце избърза през една пролука в барикадата и го освети. Луис Коликос бе запазен по-добре от зеления жрец и Рлинда от пръв поглед установи, че е умрял насилствено. Тялото му бе прекършено и раздрано и имаше множество дълбоки рани. Тя се огледа предпазливо, сякаш очакваше всеки момент нещо да я нападне.

На една от стените имаше трапецовидно голо пространство, сякаш направен от камък прозорец, необичайно лишено от кликиски драсканици и рамкирано от пластинки с обозначения. Върху гладката повърхност се забелязваха кафеникавочервени петна — кървави отпечатъци от ръце, — сякаш в последния миг преди смъртта си Луис Коликос бе удрял по стената, опитвайки се да я отвори.