Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

— В момента дори не сме сигурни, че са изчезнали. Единственото, което знаем, е, че е прекъснат контактът.

— Хм, може някой да си отмъщава заради кликиския факел. Точно тогава започна цялата тази каша с хидрогите. Много хора са гневни.

— Хидрогите също. Ще видим какво ще открием, когато пристигнем.

Щом златистата жълтеникавокафява планета порасна върху екрана, Рлинда се обади по интеркома в каютата на Лотце. В пилотската кабина беше тясно за високия мъж, но той наблюдаваше приближаването на Рейндик Ко така, сякаш сравняваше подробностите с архивните документи.

После, без да поиска разрешение, Лотце се наведе над контролния пулт и включи общите скенери на кораба.

— Знам приблизителното разположение на базовия им лагер. — Извика върху екрана изображение на континента и го центрира към ръба на изгрева така, че сред издължените сенки на ранното утро в пустинята се очертаха каньони. — Опитай тук. Прелети отгоре.

— Може да изскочат и да размахат знаме. Това ще спести доста време.

Той я изгледа недоверчиво.

— Изминали са цели пет години. Ако не са намерили някакви хранителни източници, тримата членове на експедицията едва ли биха могли да издържат толкова дълго.

Рлинда се намръщи и почна да се спуска през разредената атмосфера.

— Ако няма вероятност да открием оцелял, това не е ли безсмислена акция?

Той свъси чело.

— Никоя акция не е безсмислена, ако схващаш предназначението й. Наредено ми е да намеря отговори, а не оцелели.

„Любопитство“ откри останките от лагера на Коликос близо до огромна купчина кликиски руини. Палатките и снаряжението бяха издигнати върху открито възвишение доста над котловината, за да са защитени от внезапни наводнения. Рлинда лесно откри място за кацане върху безплодната земя.

Излязоха навън. Въздухът беше горещ и спарен. Лотце носеше куфар в едната ръка и чанта в другата, готов да се захване веднага за работа.

Цветовете на пустинята бяха ярки, но отчетливи, което придаваше на ръбовете острота и рязкост. Неравната повърхност беше в пълен контраст със сочната зеленина на други планети, които Рлинда бе посещавала. Величествените планини все още аленееха сред утринните сенки.

— Добро местенце за устройване на курорт — може би минерални бани или курсове по голф.

Пред тях се изви прашна вихрушка — мяташе струи пясък — и се отдалечи, клатушкайки се, преди да се разпръсне.

— Това, което ме интересува, е, че дори телевръзката е прекъсната — каза Лотце. — Знаем, че световните дървета са загинали, вероятно при пожар или ураган, преустановявайки по този начин възможността на зелените жреци да общуват.

Освен петте години пустинен климат, горещината и пясъчните бури, които бяха опустошили лагера, нямаше следи от някаква ужасна катастрофа. Лотце влезе в главната палатка и обходи с поглед походните легла, бездействащите компютри, мострите и разпилените по земята бележки.

През това време Рлинда отиде до водната помпа. Подвижните елементи бяха блокирали, но можеше лесно да ги смаже и да ги приведе в действие. От маниакалната всеотдайност на Лотце, предположи, че той възнамерява да остане, докато не намери отговори на въпросите си. Дали това означаваше дни или месеци, не беше в състояние да прецени.

Лотце излезе от изпокъсаната палатка, помъкнал, каквото бе успял да изтегли от компютрите и дневниците на археолозите. Остави придобивките си на земята, за да ги опише.

Рлинда се разходи до една по-малка палатка, която по всяка вероятност бе на зеления жрец. Зад нея ясно се виждаха останките от горичка световни дървета.

— Може би искаш да погледнеш това тук!

Фиданките бяха засадени в редица и очевидно бяха поддържани с любов от зеления жрец, но всички до една бяха изкоренени и накъсани на части сякаш от освирепял вандал. Изпочупените им стебла бяха разхвърляни и покрити с прахоляк. Времето бе заличило подробностите, но сцената подсказваше за извършено насилие.

Лотце се приближи. Поглъщаше всяка подробност с немигащи очи.

— Това обяснява прекъснатата телевръзка.

Рлинда подритна нещо твърдо върху меката пръст, може би плавей. Наведе се, разрови с пръсти и напипа някакъв объл предмет. Повърхността му беше суха, жилава и втвърдена. Тя избърса прахта. Предусещаше какво е намерила и стомахът я присви.

Към нея погледна съсухреното, мумифицирано лице на зеленокож мъж без коса. Меката тъкан беше изсъхнала от пустинната суша и мускулите бяха изопнали изражението му в странна гримаса. Месото по тялото му се бе свило и съсухрило, прилепнало като втвърден лак върху костите. Пустинята си бе свършила работата, като едновременно го бе разрушила и запазила.