Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

— Ако ви отстъпим тези запаси от гориво, нашият народ ще загине от глад, нашата колония ще бъде съсипана и за едно десетилетие Ирека ще се превърне в призрачна планета.

Тасия моментално схвана отчаяния риск, който поемаше губернаторката на Ирека. Докато адмирал Уилис бе използвала директния канал на административния център на планетата, запазвайки разговора относително конфиденциален, великата губернаторка Сархи нарочно използваше откритата връзка, за да чуят молбата й всички военнослужещи на ЗВС.

— Защо не вземете и въздуха, който дишаме? Или не изсушите водата в нашите извори? Или не засенчите слънчевата светлина, от която растат нашите зърнени култури? Платили сме прескъпо за това екти и не можем да си позволим да го загубим.

— Всичко това звучи твърде мелодраматично… — понечи да отговори адмирал Уилис.

— Моля да предадете нашите съжаления на краля. Благодаря.

И без да изчака отговора на адмирала, великата губернаторка направи лек формален поклон и прекъсна връзката — даваше да се разбере, че тези нейни думи са последни.

Членовете на екипажа на мостика на Тасия бяха изумени от глупавия отговор. Някои дори се изкикотиха от недоумение.

— Няма нищо смешно — скастри ги тя.

Бойният флот в квадрант седем чакаше стихнал нарежданията на адмирал Уилис. Когато тя най-после се обърна към командващите, гласът й бе спокоен, но разочарован.

— Тази планета остава временно под ембарго. Не се допускат кораби навън и навътре. Никакви доставки и съобщения до второ нареждане.

Тасия се отпусна с облекчение, че адмиралът не издаде заповед за незабавно нападение. И подхвърли на екипажа:

— Поне се надявам, че никой няма планове за уикенда.

Кралят приключваше с обличането, преди да напусне покоите си. Прислугата му бе нагласила за сутринта шарени, претрупани и абсолютно неудобни дрехи (несъмнено кроени и подбирани от цяла комисия). Но той въобще не им обърна внимание, а сам си подбра дрехи и освободи всички лакеи, които искаха да му помогнат с ръкавелите и яката. Майката на Реймънд Агуера отдавна го бе научила как да се облича.

Докато се оправяше, разговаряше небрежно със своето учителско компи.

— Базил няма нужда от вожд. — След като бе слушал години наред ОХ за нюансите на властта и риториката, крал Питър гледаше на стария робот като на нещо повече от база данни или устройство с историческа картотека. Не можеше да се справи с единия маншет. — А от актьор.

Преди известно време Питър бе решил да направи всичко, което зависи от него, за да стане истински крал. Отначало на шега бе започнал да налага дребни промени, съществени единствено дотолкова, доколкото демонстрираха неговата независимост. Вместо безвкусните бижута и драпирани одежди, които навличаше старият крал Фредерик, Питър почна да носи леки и удобни униформи. Сиво, синьо и черно. Председателят одобри, понеже отчете, че пруският стил съответства на военното положение.

— За теб би било добре да бъдеш и двете, крал Питър. — Добродушното на външен вид учителско компи бе едно от многото, създадени да пътуват с първите заселнически кораби, които изследваха звездите. Сега ОХ служеше в Ханзейската лига при обучението на велики крале. — Но твоята роля е по-голяма. Хората трябва да ти вярват.

Питър се усмихна.

— Добре тогава. Да вървим да ни огледат, докато отиваме към служебния кабинет.

Реймънд бе израсъл в сплотено бедно семейство. Живееше в оскъдица и бе работил какво ли не, бе разговарял с улични търговци и познаваше и разбираше обикновените незабележими хорица.

Точно те бяха истинските поданици на краля, но Базил не отчиташе значението им в своите велики планове. Председателят беше блестящ в сглобяване на пъзела, но нямаше никакво понятие от незначителните страни на живота. Не познаваше истинските хора, а единствено политическите последствия и общите икономически рамки. Това го правеше добър бизнесмен, но не и вожд, който да те накара да си му предан…

С ОХ до себе си, Питър крачеше по широкия коридор. Усмихна се на една хиспанка, която лъскаше алабастров бюст на крал Бартоломю.

— Здравей, Анита. — Взря се в съвършените черти на статуята. — Мислиш ли, че старият Бартоломю действително е изглеждал така, или портретът му е идеализиран?

Тя грейна от оказаното внимание.

— Аз… мисля, че така е изглеждал в очите на скулптора, господарю.

— Знаеш ли, права си.

Двамата с ОХ продължиха по коридора към полираната дървена врата на бившата библиотека, превърната сега в служебен кабинет. По-рано лавиците бяха натъпкани с толкова овехтели книги, че никой не можеше да ги чете. Сега по тях бяха наредени прозрачни екрани.