Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

— Всяка друга технология за добиване на екти отнема дяволски много време — измърмори Келъм.

Интеркомът изпука и се чу нетърпеливият глас на Зет.

— Само проверявам, татко. Доставките са готови. Джес там ли е още?

— Тук е, сладурано.

— Джес, искаш ли да се поразходим с транспортьора? Да огледаме пръстените…

— Не мога да остана дълго, Зет. Имам си кланови задължения.

— Губиш — отвърна палаво тя. — По-късно ще съжаляваш.

След като Зет прекъсна връзката, Джес погледна баща й.

— Може би.

Бойният отряд на ЗВС бе внушителна сила за сплашване на непокорните колонисти на Ирека. Всеки от трите усилени дреднаута би бил достатъчен за тази задача, но адмирал Шейла Уилис бе включила още пет буреносни оръжейни платформи, десет средно големи крайцера манта и шестнайсет пълни ескадри ремори.

Флотилия 7 тътнеше като нагъл грубиян, който се перчи с мускулите си. На платком Тасия Тамблин това й се струваше излишен лукс срещу шепата непослушни заселници, без да става дума за огромното пилеене на космическо гориво. Предназначението на ЗВС не беше ли да воюва с истински противник?

Тасия влезе в личния салон на платформата си. На виртуалното заседание присъстваха изображенията на адмирал Уилис и целия команден състав. Адмиралският флагмански дреднаут бе кръстен „Юпитер“ — както на името на върховния бог на скитниците, така също и за спомен от първото поражение от хидрогите.

— Искам да приключим акцията без излишни загуби — ако е възможно.

Адмиралът изглеждаше измъчена, косата й бе прилепнала плътно по черепа. Имаше вид на педантична застаряваща даскалица и леко провлечен говор.

— Всъщност бих предпочела да няма никаква стрелба. Иреканците не са ни врагове, а само заблудени колонисти.

Тасия кимна в знак на съгласие с мнението на командващата, но знаеше, че е малцинство в тази компания.

— С цялото ми уважение, адмирале — заговори командващият Патрик Фицпатрик III с обичайния си надменен тон, — всеки, който прояви незачитане на заповедите на краля, формално е наш враг. Макар и от по-различен вид.

Младият мъж с изражение на патриций имаше тъмна коса и тъмни очи, а плътните му вежди приличаха на боядисани.

Тасия измърмори гневно. Беше го измъквала един-два пъти в критични моменти по време на истински сражения и бойни учения, но той се отнасяше презрително към всеки, когото мислеше за по-долен от себе си. Неведнъж като нередовна кадетка в Лунната военна академия бе използвала юмруците си, за да му демонстрира грешките в противното му и глупашко поведение, но нищо не бе в състояние да го промени.

Но Фицпатрик бе по-добър политически играч от Тасия, а и прабаба му Морин Фицпатрик бе председателствала Ханзата по време на крал Бартоломю, поради което той се чувстваше привилегирован. Тасия също се бе изкачила по стълбицата на чиновете, но благодарение на собствените си великолепни постижения. Сега Фицпатрик заемаше капитанския стол на един крайцер „Манта“, а Тасия командваше огромна буреносна платформа. И двамата наскоро бяха навършили двайсет години.

Холографският образ на адмирал Уилис се извърна на една страна, сякаш оглеждаше изображенията на командирите около себе си.

— Въпреки всичко това е добронамерена възпитателна акция, а не нападение.

— В такъв случай — отвърна Фицпатрик — да ги понатупаме бащински по задниците.

Тасия се възхищаваше от постигнатото от колонистите на Ирека за четиридесетте години, откакто бяха основали колонията. Без да са така дръзки и находчиви като скитниците може би, все пак бяха демонстрирали истинска издръжливост. Ирека трябваше да стане силен и независим преден пост, а харизматичната велика губернаторка Сархи бе вземал трудни решения за оцеляването на своя народ. Какво лошо имаше в това?

Обаче анонимни и неизвестни „наблюдатели“ на Ханзата — евфемизъм за „шпиони“, помисли си Тасия — бяха успели да проникнат в различните колонии, за да следят нещата отвътре. Един от тях бе изпратил доклад до ЗВС за провинението на иреканците.

Генерал Ланиан бе приел предизвикателството им като лично оскърбление и когато изпращаше бойната група, измърмори:

— Само преди няколко години иреканците ни молеха за подкрепа срещу шайка скитнически пирати. За съжаление паметта, изглежда, им е изневерила.

Макар да не го показа, Тасия се огорчи от забележката. Пиратът Ранд Соренгаард бе аномалия и повечето скитници не харесваха стореното от него, но Ханзата продължаваше да злоупотребява с инцидента, за да натяква за нанесените щети. Тасия полагаше усилия да изтрие този позор чрез военната си кариера.