Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Сайрок’х вдигна меката си ръка и отпъди плувците. Те заотстъпваха благоговейно към дъното на залата за приеми.

— Корабът му ще отлети за Добро след около час, господарю — продължи Брон’н с дрезгав, настоятелен глас. — Да повикам ли още охрана? Мога да го спра насила.

— Не. Ако престолонаследникът се противопостави, за теб би било много зле да не изпълниш директните му заповеди. — Магът-император въздъхна дълбоко. — Един час ми е достатъчен.

Сайрок’х вдигна двете си ръце за благословия и използва почти цялата си енергия, за да приседне. Разтърсващата, пулсираща болка в черепа му не стихваше. Той огледа цялата зала — попиваше всяка подробност от дошлите да го зърнат илдирийци. В терариума на Небесната сфера над главата му пърхаха птици и шарени насекоми. Блажени, спокойни… но точно в този момент Изворът на светлината му се стори много, много далеч.

Като маг-император в продължение на цял век Сайрок’х бе управлявал Илдирийската империя по пътеките на съдбата и бе заслужил мястото си в Сагата за седемте слънца. Черепът му щеше да почива до останалите, блещукайки хиляда години в костницата. Това беше достатъчно.

Но ако продължаваше да се бави, всичко, което бе постигнал, щеше да се разпадне. Това не биваше да се случи.

— Сега ще се оттегля в личната си съзерцателна стая — обяви той на слушателите в залата. — Раздал съм на своя народ всяко късче от уменията си и илдирийците доказаха, че са достойни за моето управление. Отплатиха се за моите усилия с високи дела. Помнете винаги, че одобрявах всичко, което народът правеше в мое име.

После даде сигнал на мъниците, които се втурнаха към какавидения трон. Брон’н ги последва послушно, но разтревожен от думите на мага-император. Щом влязоха в съзерцателната стая, вождът отпъди мъниците, които се разстроиха и замолиха с пискливи гласчета да им бъде разрешено да масажират кожата му, да срешат дългата му прекрасна плитка, да намажат с масло ръцете и краката му. Но той повтори:

— Оставете ме сам, абсолютно сам.

Брон’н им махна да излязат, след което застана до вратата. Магът-император му се усмихна уморено.

— Ти си най-верният ми слуга, Брон’н. Изчакай отвън. Заключи вратата и не пускай никой да влиза — с изключение на Джора’х.

— Да извикам ли престолонаследника, господарю?

Магът-император му се усмихна някак особено и поклати глава.

— Няма нужда. Той сам ще дойде.

Брон’н не зададе повече въпроси и излезе.

Магът-император сам трябваше да вземе решението си.

Сайрок’х вече знаеше, че Джора’х в същия този момент се подготвя да открадне кораб и да се втурне в необмислен опит да спасява своята любовница на Добро, така че нямаше за какво да се колебае. Нямаше повече време за колебания.

Той отвори едно малко чекмедже в какавидения трон и извади мускал с яркосиня течност. Беше наредил да му я приготвят още преди няколко дни. Това беше последното му поръчение за лекарите, които го бяха попитали за какво му е нужна тази страховита течност. Тогава се бяха уплашили, че има намерение да умъртви изпадналия в кома губернатор на Хирилка. Но магът-император грабна отровата от ръцете им, без да им отговори. След това заповяда на Брон’н да организира бързо и тихо убийство на лекарите, за да предотврати всякакви по-нататъшни въпроси.

Сега той държеше мускала и се любуваше на прекрасния цвят на течността — червеникавата светлина я обагряше в пурпурно. И я изпи на една глътка.

Усети изгарящия й вкус върху езика и в гърлото си. Притворил очи, магът-император се отпусна в покритата с възглавнички утроба. Отровата действаше бързо…

Усети разрушителната струйка да го пронизва целия, да разрушава нервите и мускулите му и да превръща разкъсващата болка, която му причиняваха туморите, в хладно безчувствие, а после в прилив на бурно въздигане към висините на Извора на светлината.

Джора’х много скоро щеше да се изправи пред отговорностите си, независимо дали го искаше, или не. Тизмът щеше да го принуди.

Магът-император нямаше друг начин да убеди своя наследник. Когато издъхнеше, мрежата на тизма щеше да се разкъса и нишките щяха да се прекъснат. Тъканта щеше да започне да се разплита. Джора’х щеше да е принуден да заеме мястото му. Да направи необходимото. Сайрок’х вярваше, че синът му ще направи правилния избор.

Трябваше да вярва.

Дългата му плитка потрепна и се сгърчи, сякаш за да си поеме дъх. Сайрок’х се опита да отвори очи, за да зърне за последен път седемте слънца, но Изворът на светлината в него беше много по-сияен.