Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

— Тук нямам повече работа.

Стражите отвориха вратата на председателя и я затвориха, след като той излезе. Застанаха на пост отвън — привидно да охраняват краля и кралицата, но по-вероятно за да не присъстват там, където не им е мястото.

Щом останаха сами, Естара погледна съсредоточено Питър. Скръсти ръце и въздъхна дълбоко.

— Налага се да ми дадеш някакво обяснение.

Той отмести поглед, видимо притеснен.

— Мисля, че е по-добре, ако… ако не чуеш останалото.

— Не желая да бъда защитавана, Питър. Мога сама да се погрижа за себе си.

След като той отново не отговори, Естара реши да действа по друг начин.

— Знаеш ли, когато брат ми Бенето замина за Гарванов пристан, обеща да се върне. Очакваше се задачата му да е спокойна. Искаше да помогне на колонистите и да се погрижи за световната гора. Много го обичах. — Лицето й стана сериозно и тя изостави преструвките. — Тъй че не разбирам защо прикриваш присъствието на брат си. Защо не съм се срещала с Даниъл? Защо той не присъстваше на кралската сватба? Много съм притеснена, че не познавам дори брата на собствения си съпруг.

— Даниъл не ми е брат — отговори Питър и това обезсмисли всичките й следващи въпроси.

— Какво искаш да кажеш? Аз започнах да се разкривам пред теб, Питър. А сега научавам, че…

— Освен това аз не съм Питър — добави той. — Това е дълга история…

По-късно лежаха голи един до друг, отпуснати удобно върху меките чаршафи в осветената от потрепващите пламъци на далечните факли стая. Естара се бе притиснала до Питър и мислеше за всичко, което й бе казал, и за загиналия Бенето.

Питър я галеше като съпруг и любовник, а не като крал. Разговаряха много дълго, щастливи, че имат с кого да споделят. Питър прокара пръст по лявата й страна, през веждите и след това до брадичката. Изпитваше отчаяна нужда да има доверие на някого сред цялата византийщина на ханзейската политика.

Естара не можеше да повярва на всичко, което й разказваше, но и не можеше да го лиши от доверието си. Слушаше прегракналия му глас, видя сълзите в очите му — изкуствено сините му очи според разказа му. Той й разкри как преди години е бил отвлечен и държан на тайно място, докато Базил го е подготвял да стане следващия крал.

— Много по-късно разбрах, че Ханзата умишлено е ликвидирала семейството ми.

Тя го гледаше с широко отворени очи.

— Мислиш ли, че сме в опасност?

Той целуна топлото й рамо.

— Да. Базил отправи завоалирана заплаха срещу теб, за да ме държи в подчинение, и директно срещу мен. Никога не съм допускал, че ще стигне дотам, но след като представи Даниъл, не съм сигурен. Може би вече съм създал твърде големи неприятности. Базил разполага с достатъчно власт, за да ни отрови или да инсценира злополука винаги, когато си пожелае.

Естара го притегли по-близо до себе си — предлагаше му силата си и усещаше топлото му тяло до своето. Може би трябваше да поговори със Сарейн за всичко това… или не.

— Значи трябва да сме нащрек.

Изпита усещането, че е нищожна мушичка, оплела се в огромна паяжина.

Дори нощно време на Добро прожекторите и вътрешните осветителни гирлянди осветяваха резиденцията на губернатора с целия блясък и сигурност на дневната светлина. Осира’х никога нямаше от какво да се притеснява.

Сезонните опустошителни пожари бяха угасени от преданите лагерни работници, но във въздуха продължаваше да се носи тежката миризма на пушек и пепел. Тлеещите въглени в изпепелената, опустошена зона от време на време просветваха с оранжеви проблясъци в сенките.

Малкото момиче със смесена кръв стоеше до един прозорец в резиденцията на Удру’х, единствения дом, който познаваше, и гледаше дантелата от светлини, които очертаваха бараките за разплод.

— Тук ли си била? — каза Удру’х с плътния си силен глас. — Трябваше да се сетя, че пак ще те намеря да гледаш през прозореца.

Осира’х му се усмихна с грейнал поглед.

— И да мисля.

„И да се опитвам да разбера странното присъствие, смътните, изпълнени с копнеж мисли, които сякаш извират някъде от лагера.“

Преди час бяха вечеряли само двамата в малката трапезария. Губернаторът не обичаше пищните церемонии и помпозните украси. Често предпочиташе да вечеря с Осира’х, особено когато се бе справила отлично с упражненията си през деня.

Никога не беше груб с нея, но и никога не я глезеше. От момента, когато бе проговорила, я обучаваше и насърчаваше, полагаше усилия да я накара да осъзнае с цялото си същество, че съдбата на Илдирийската империя един ден може да се окаже зависима от нейните способности да обедини илдирийците и хидрогите. Тя знаеше, че не бива да го разочарова.