Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

— Хидрогите току-що унищожиха Колониалния град! Всичко е в развалини. Сега се насочват към дъбравата световни дървета. Врагът иска да открие Терок, за да нападне оцелелите останки от световната гора.

Деветнайсетимата доброволци, които помагаха на 4Земните въоръжени сили с моментални комуникации, щяха да докладват незабавно на военните от Ханзата. Сестрите му Естара и Сарейн също щяха да научат новината от зеления жрец в Двореца на шепота.

Объркани от шумотевицата, Идрис и Алекса се втурнаха в тронната зала.

— Какво става? Какво се е случило?

Най-малката му сестра Сели също се втурна усмихната в залата, но изражението й моментално се промени.

— Бенето… — понечи да обясни Рейналд, но думите заседнаха в гърлото му. — Хидрогите…

И не можа да каже нищо повече.

Младият зелен жрец стискаше дръвчето и се мъчеше да остане в телевръзка.

— Започнаха да унищожават дъбравата! Дърветата! — Той изстена от болка. — Бенето все още е там. Световните дървета се съсухрят. Такъв студ… Нищо не може да издържи. Не могат да се спасят. Хидрогите продължават да атакуват непрестанно. Още десет дървета загинаха… трийсет. Истинска касапница! Бенето продължава да се държи, но вече са почти отгоре му. Казва, че…

Младият жрец дръпна ръцете си от дръвчето с болезнен вик.

— Блясък… Ужасен блясък!

Стисна слепоочията си и се разтрепери.

Идрис и Алекса се задъхаха от ужас.

— Какво става с Бенето?

Старата Лиа се разрида, а Ютеър стисна ръката й — търсеше и предлагаше утеха. Рейналд докосна рамото на Сели. Не можеше да промълви нищо. Не можеше да направи нищо. Гарванов пристан беше безкрайно далеч.

Младият зелен жрец погледна ръцете си, сякаш бяха обгорели, след това огледа дръвчето, обезпокоен дали не е пострадало.

— Бенето е мъртъв. Всички дървета в дъбравата са мъртви. Целият Гарванов пристан е унищожен. — Той потръпна. — Всичко… загина.

Когато вече не бе в състояние да понася досадното внимание, комплиментите и вторачените в нея очи на изпадналите в телешки възторг посетители, Естара се прибра в кралското крило на Двореца на шепота, за да остане сама със скръбта си. Вече никога нямаше да види бедния Бенето.

От деня на сватбата всички в Теранския съюз се възхищаваха от походката й и от начина, по който се обличаше. На друга жена цялото това внимание би доставило огромно удоволствие, но Естара имаше усещането, че се задушава. Нямаше никакво желание за всичко това, особено в момента — след случилото се на Гарванов пристан.

Дори не й оставаше време да потъгува за брат си. Не я оставяха на спокойствие нито за миг.

Докато траеше ударът на хидрогите, дворцовият зелен жрец Натон препредаваше на изтръпналата Естара и нейния съпруг всеки миг от разрухата. Питър я беше прегърнал. Натон описваше ужасяващите събития, които следеше чрез фиданката — унищожаването на Колониалния град и на цялата дъбрава. Самият той едва успяваше да се владее. Естара се разрида, когато чу последните думи на Бенето, препредадени от мрежата на световната гора. И накрая смъртта му…

Придворните, които изразиха лицемерните си съболезнования, не бяха виждали никога брат й, повечето дори не бяха чували за Гарванов пристан. Но все пак прекият репортаж на Бенето надигна вълна всеобщо негодувание. Хидрогите се бяха разбеснели като освирепели кучета.

Естара си представи последните мигове на Бенето — как е обгърнал най-близкото световно дърво и прелива мислите си и цялата си душа в дърветата, докато древните врагове съсипваха цялата беззащитна горичка. За да продължат след това към поредната си мишена…

Все пак Естара оцени явно искрените съчувствия на обикновените хора. Изпращаха й цветя, стихове и съболезнования, издигнаха импровизирани възпоменателни паметници не само за брата на своята кралица, но и за всички невинни ханзейски колонисти на Гарванов пристан. Бяха се оказали странични наблюдатели на война, която хората не бяха пожелали. А сега ставаха нейни жертви.

Настоящата трагедия и непрекъснатите напомняния за безнадеждното положение на човечеството притъпиха болката от непопулярния указ на Питър за спиране на ражданията в колониалните светове. В момента човешката раса нямаше никакъв избор и поданиците си дадоха сметка за терзанията, които бе преживял Питър, за да вземе подобно трудно решение. Сега хората повече от всякога очакваха от своя крал и своята кралица утеха и подкрепа.