Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

— Може би дрогите са измислили азбестова броня.

Застанал на мостика на дреднаута, Стромо заоглежда филтрираното изображение на пламтящата звезда.

— Там долу, адмирале — посочи един от научните сътрудници, приближи развихрените плазмени облаци на екрана и увеличи едно място, което първоначално напомняше слънчево петно. — Вече от около час долавяме силуети в хромосферата.

— И това не е магнитна дейност? И не са пламъци?

— В никакъв случай, сър. Наблюдавайте внимателно.

След няколко мига Стромо с изумление забеляза яркочервена капсула със съвършена яйцевидна форма, с малко неясни очертания от светлината и жегата. И тя се движеше! Променяше посоката си, спускаше се през звездните петна, носеше се през пламтящия океан от свръхгорещ газ.

Появиха се и други. Всички заедно започнаха да се надигат от огнените дълбини на Ансиър.

— Бойни станции! — извика Стромо със свито сърце. Корабът се изпълни с воя на сирените и крайцерите се приближиха по-плътно до дреднаута. — Всички ремори да се завърнат. Пригответе се за отстъпление.

Той извика зеления жрец, за да изпрати спешно съобщение на Земята.

Докато дреднаутът се оттегляше, пет пламтящи елипсоида се надигнаха над Ансиър като блеснали комети. Дори през зрителните филтри Стромо едва успяваше да задържи поглед върху тях. Сякаш енергията на цялата корона беше фокусирана в ядрото на всяка от тези капсули.

Петте огнени кълба — или кораби? — приближиха кораба на Стромо с по-голяма скорост от тази, която можеха да развият съдовете на ЗВС. Направиха бавен кръг без никакви забележими агресивни намерения… сякаш единствено от чисто любопитство. Накрая се събраха накуп и отлетяха светкавично в откритото пространство, като оставиха Ансиър зад гърба си.

Адмирал Стромо рухна в командния си стол, целият плувнал в пот. Ръцете му трепереха. После въздъхна дълбоко. Екипажът го гледаше с нещо средно между облекчение и изумление.

Стромо се изкашля, за да прочисти гърлото си, и погледна въпросително сътрудниците си.

— Какво беше това, по дяволите?

Изправен в дъбравата, засадена от Талбун, Бенето се опитваше да успокои тревожните световни дървета. През целия ден усещаше усилващия се ужас, обладал горската мрежа. Неясният страх го разтърсваше като треска.

Докосваше покритите с люспи стволове и изпращаше въпроси по телевръзката, за да разбере защо дръвчетата са така напрегнати, но съзнанието на световната гора пазеше тайните си… сякаш се опитваше да защити зелените жреци от някакво ужасяващо познание. Бенето обаче не искаше да бъде спасяван от истината.

Целият Гарванов пристан бе стихнал в неестествено безмълвие. Разтърси го остра тръпка, сякаш шибване на камшик по гръбнака. Дъбравата като че ли се притаи и той отдръпна изтръпналите си пръсти. След което вдигна поглед към небето.

Изплуваха четири бойни кълба, покрити с шипове сфери, по-огромни от залязващи слънца. Изпълниха синята пустош и се спуснаха по-ниско, надвиснаха… заоглеждаха. И откриха световните дървета.

Докато Бенето се взираше със страхопочитание в небето, от центъра на най-близкото бойно кълбо изскочи малка колкото капка сфера, не по-голяма от мънисто на фона на гигантския извънземен кораб. Сферичката набра скорост…

Бенето се сети какво е това. Затворен в подобна капсула под високо налягане пратеник на хидрогите бе посетил Двореца на шепота на Земята… и бе ликвидирал крал Фредерик.

Щом сферата се понесе към населените райони, Бенето дочу викове и вой на сирени откъм сградите в Колониалния град. Кметът Сам Хенди изрева по електронен мегафон всички да потърсят укритие и да грабнат оръжия. Но никакви защитни мерки не можеха да имат успех срещу нападение на хидрогите.

Извънземният пратеник прелетя над града и се понесе към дъбравата. Световните дървета около Бенето зашушнаха, сякаш потресени от присъствието на хидрога. Сферата с пратеника се спусна сред тях и кацна на мекия горски льос пред Бенето.

Зеленият жрец зачака неподвижно.

От сферата се издигаше пара, сякаш беше облицована с мразовита аура. През прозрачните стени на капсулата се виждаше млечна супа от отровно обагрени облаци. Вътре сместа се въртеше като тесто, докато накрая не се оформи силует с човешки очертания, облечен в скитнически дрехи, същият като пратеника в Двореца на шепота.

Бенето подпря ръка върху най-близкото световно дърво, установявайки телевръзка, по която изпрати мислите си до всички зелени жреци из Спиралния ръкав.