Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

— Току-що предоставихме деветнайсет зелени жреци за военните действия…

Ческа го погледна със сериозно изражение.

— Това е друго. Зевесетата не могат да измъкнат нищо от зелените жреци без тяхното желание, но от нас могат просто да крадат екти — както вече са го правили, без да се съмняваш. Подозираме, че тайно нападат наши товарни кораби и ги унищожават, след като вземат необходимото от тях.

— Но това е ужасно!

— Добре че повечето ни складове не са отбелязани на нито една карта. Скитниците може и да са малко параноични в това отношение, Рейналд, но пък вие… вие сте може би прекалено доверчиви?

Звуците на тържеството отекваха в нощния мрак. Ческа се запита дали някой е забелязал отсъствието им. Баща й и чичовците й сигурно се споглеждаха и се усмихваха многозначително.

Действителната сватба щеше да се състои след една година. Междувременно скитниците и терокците щяха да засилят контактите си. До гористата планета щяха да прелитат кораби с нелегално продоволствие. Рейналд и други членове на семейството му щяха да посетят грижливо подбрани скитнически обекти. Постепенно двете различни култури щяха да започнат да се сливат.

Застанала до Рейналд на лунната светлина, Ческа си каза, че всичко ще тръгне на добре, че това е правилното решение. Рейналд изглеждаше толкова щастлив, че тя взе ръката му в своята и се приближи до него, като се мъчеше да не мисли за Джес.

Вече месеци наред се носеше сред безмълвие, разпрострял огромни платна сред многоцветни океани от звездни газове, вихрени йони и други космически съставки, които някога можеха да се съединят, образувайки нова слънчева система. Все по-нататък, без да пристига никога никъде… истински скитник по душа.

Безкрайното ежедневно съзерцание му допадаше по някакъв начин и той беше убеден, че ще му помогне да успокои бушуващите в него емоции. Ако животът му бе протекъл според собствените му надежди, двамата с Ческа щяха да са се оженили. Но Джес имаше съзнание за отговорностите си. Не биваше да си измисля приказки и да се поддава на глупави желания и фантазии.

Личната му любовна трагедия му се струваше дребна и егоистична и той нямаше намерение да чезне от страдание. Мислеше си за всички изтребени от хидрогите скитници като Рос и за отчаяното финансово положение на толкова много кланове. Икономиката на скитниците се рушеше. Когато накрая сърдечната му болка се уталожи в лека тъга, Джес отново се почувства цял и дори по-силен — готов да се изправи срещу действителността, тъй като нямаше друг избор.

И се усети самотен. Групата на мъглявинните загребващи кораби вече се бе разпръснала сред моретата от водороден газ, отдалечени на огромни разстояния едно от друго. Повечето междузвездни жътвари бяха абсолютно независими дори за скитническите стандарти.

Спокойствието на безмълвието започна да го потиска. Бърборенето по комуникаторите се бе разредило до случайни свързвания, разпокъсани от бездни от фазови разлики. Той крачеше по тесните палуби, спускаше се в производствения трюм — заслушан в собствените си стъпки.

Дел Келъм беше прав: да разполагаш с време за мислене беше благодат, но излишното време беше истинско проклятие.

Знаеше, че е изолиран от много дълго време, когато започна да чува — или да си въобразява, че чува — звуци. Шепот и бръмчене, които нямаха нищо общо със слабото, познато жужене на машините. Освободи мислите си и звуците зазвучаха като думи в тила му.

— Хей? — извика Джес и се уплаши от собствения си глас. Гърлото го дращеше, а гласните му струни бяха като изчегъртани от неупотреба. Той поклати глава. — Забележително: вече си говоря сам.

Странните звуци идваха от сянка, която мярна с крайчеца на окото. Колкото повече се напрягаше да ги чуе, толкова по-недоловими бяха те. Въздъхна и се опита да не им обръща внимание… но нищо друго не занимаваше съзнанието му.

Спусна се в производствените помещения, където автоматичните дестилатори отделяха полезните странични продукти от мъглявинните газове. Компресираните елементи се събираха в малки контейнери. Незабележими водни капчици се стичаха по стените на огромната прозрачна цилиндрична цистерна и повдигаха нивото с по един сантиметър на ден. Джес долови нещо, разбъркано движение на мисли… като слаб ветрец, който постепенно се усилва.

— Хей? — извика отново Джес, готов този път да чуе ехото от собствения си глас.

Разбира се, не последва отговор. Той пое дълбоко странно влажния въздух, присмивайки се над глупостта си. Оставаше да започне да си мисли, че корабът му е населен с духове…