Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

— С други думи, тотално лишен от възпитание шпионин.

— Това май обобщава всичко.

Той я изненада с ослепително лъчезарната си усмивка — за първи път го виждаше да се усмихва.

— Имаш изумителна усмивка, Дейвлин. Трябва да я използваш по-често.

— Тъкмо затова не го правя. Твърде много хора биха се впечатлили.

Рлинда въздъхна и го потупа майчински по китката. Да поддържаш разговор с него беше все едно да ти вадят зъб, но тя все пак се забавляваше.

Дейвлин беше уравновесен, прям и дискретен. Косата му беше късо подстригана, а по лицето му човек би могъл да определи възрастта му в широката граница между двайсет и четирийсет години. Беше висок, със съразмерно тяло. Забележителното в чертите му беше, че не бяха забележителни с нищо. Нищо чудно, че другите колонисти не го забелязваха много-много.

— Крена е много приятна. Била съм само няколко пъти там, но ми се струва уютно местенце.

— Така е. Спокойно. Обикновено. Хората там ми допадат. — Дейвлин погледна осеялите пространството звезди. — В сравнение със скоковете през кликиските транспортали и проучването на неизвестни координатни плочки ще е перфектна почивка. Свърших достатъчно работа за Ханзата — от шпионаж до пряко участие в сражения. Някои от ранните ми мисии като оперативна сребърна барета бяха доста… гадни.

Рлинда се изненада.

— Сребърна барета? Не си споменавал, че имаш подобно обучение. А си мислех, че си ми разказал биографията си от игла до конец.

Дейвлин я погледна. Лицето му беше съвсем безизразно.

— Пропуснах някои подробности.

— Така и не мога да разбера кога да ти вярвам, Дейвлин.

Той отново се усмихна.

— Това е добре.

Постепенно слънцето на Крена се очертаваше все по-отчетливо сред останалите звезди. Когато ярката топка изпълни екрана, Рлинда включи светлинните филтри.

— Все още има слаба слънчева активност, но нищо опасно. Когато пристигнах миналия път в системата на Крена, за да те взема, се натресох на няколко хидроги, които обикаляха около слънцето. Не знам какво търсеха. Изглежда, проверяваха за необичайна слънчева активност.

— Нападнаха ли те?

— Не. Изключих всичко и се направих на умряла. Или не забелязаха „Любопитство“, или не му обърнаха внимание.

— Прегледах последните съобщения от колонията — каза Дейвлин. — Не се споменава за забелязани напоследък хидроги.

— Това е добре. БиБоб също харесва това местенце. — Тя повдигна вежди. — Помниш ли Брансън Робъртс?

— Да, помня капитан Робъртс.

— Сега лети с мен. Изпълнява товарни полети със „Сляпа вяра“. Но само неофициално. Все още се води дезертьор от ЗВС. Беше истинска загуба на време да се опитват да го правят разузнавач.

— Сигурен съм, че генерал Ланиан не вижда нещата по този начин.

— Генералът има отлично зрение, но не вижда по-далеч от носа си. Той не ни притеснява.

През последните дни двамата с БиБоб бяха ангажирани с доставяне на конструктивни съоръжения и тежко машинно оборудване. От Крена Рлинда трябваше да качи десетина доброволци за колонизаторската инициатива, макар самата тя да не можеше да проумее защо им е да напускат един спокоен свят и да предпочетат абсолютната неизвестност. Някои хора непрекъснато се надяваха, че късметът им другаде ще е по-добър. Други избираха предизвикателството да организират свое общество и да започнат нов живот на един неопитомен свят. Не можеше да си даде отговор към коя група да причисли Дейвлин.

— Бас ловя, че след една година тук вече ще ти е дотегнало.

— Досадата би била… изключително привлекателно преживяване. Очаквам я с нетърпение.

Рлинда се приближаваше към планетата, следвайки орбитата й около слънцето. След малко колониалният свят грейна пред тях като увиснало в пространството бижу.

— Ето, че пристигна, Дейвлин. Сега ти предстои по-трудното. Преди да изчезнеш оттук, всички тези хора си мислеха, че си най-обикновен колонист с повърхностни инженерни умения. Ще имат много въпроси към теб. Ще си признаеш ли, че си шпионин?

— Специалист по смътни загадки — напомни й той.

— Каквото и да е.

Той я погледна равнодушно.

— Отлично се справям с трудни ситуации. Колонистите са добронамерени хора. Ще ме приемат.

„Ненаситно любопитство“ навлезе с вираж в атмосферата на Крена. Рлинда протегна ръка и приятелски потупа Дейвлин по коляното.

— Беше ми приятно, че пътувахме заедно. Не забравяй, че ако имаш нужда от нещо, съм готова да ти се притека на помощ.