Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

Сарейн отново започна лекичко да се плъзга, да се търка и да се върти, сякаш за да отклони вниманието му от лошите новини. Като че ли подобни разговори за нея бяха всекидневие.

— Досега седмина. Петима са вече на Терок, а двама в момента пътуват.

Базил се отпусна върху възглавницата, притвори очи и въздъхна тревожно. Сарейн се надвеси над него и приведе лице към неговото. Погали с пръсти страните му и се притисна към слабините му, надяваше се тръпката от удоволствието да отклони мислите му.

— Наистина се опитах, Базил. Чрез Натон се свързах лично с всеки от тях. Жреците разбират, че седем души не могат да помогнат кой знае колко на световната гора, докато приносът им за ЗВС би бил значителен, но сърцата им са разкъсани и дърветата ги призовават.

— Типично.

Базил лежеше отпуснато, без да реагира на страстните движения на Сарейн. Съмняваше се, че някой друг е в състояние да окаже по-силно въздействие върху зелените жреци. Но в последна сметка това беше поредният провал, поредното разочарование.

— Аз ли съм единственият човек в Спиралния ръкав, който схваща мащабите на проблема? Работя денонощно, за да намеря изход от кризата. Разчитам на зелените жреци, които доброволно — доброволно! — осигуряваха съдбоносно важната комуникация между пръснатите ни навсякъде кораби. Десетки призовани на задължителна военна служба разузнавателни пилоти дезертират, когато им скимне. Скитниците най-внезапно престанаха да доставят екти. Всички ме изоставят.

Сарейн го целуна с такава страст, че го върна в настоящия момент.

— Аз никога няма да те изоставя, Базил.

— Е, тепърва ще видим.

И изведнъж я сграбчи и я привлече към себе си с изненадваща сила. Тя се задъха и той се отдаде на забравата почти изцяло — все пак остави една мъничка частица от себе си отчуждена… и в безопасност.

Като председател беше всеотдайно предан на задължението да си върши работата, всяка работа, по възможно най-съвършения начин. Мина дълго време, преди двамата да свършат — заедно.

Обезобразената световна гора беше по-зле, отколкото беше очаквал. Макар да беше преживял всичко по пряката телевръзка, щом стъпи върху изпепелената земя, му се доплака.

Оцелелите зелени жреци бяха избрали един пръстен от пострадали дървета — пет масивни ствола, стърчащи като ампутирани крайници — за монумент на преклонение към загиналите дървета и хора. Макар и жестоко ранени, петте обгорели и изпотрошени дървета бяха живи, изправени като каменните обелиски на земния Стоунхендж.

Принудени да станат свидетели на разрухата през очите на гората, оцелелите жреци бяха вцепенени и изтощени от болезнените стонове, които отекваха по телевръзката. Воят на световната гора ги затрудняваше да доловят подробностите в съзнанието на дърветата. Но всеки път, щом някой жрец успееше да спаси някое дърво или да му помогне, всички ликуваха вкупом. В много от случаите световните дървета се бяха жертвали, за да защитят някоя малка фиданка. Всеки зелен стрък беше акт на съпротива срещу страданията, които беше понесъл Терок.

Посрещнаха го Алекса и Идрис. Сестра му и зет му бяха добродушни управници със спокоен нрав и никога не губеха самообладание — но това беше във времената на мирно благоденствие. Те не бяха подготвени за подобни обстоятелства. Сега и двамата бяха измъчени и съсипани, сякаш се бяха разпаднали на парчета — и отново бяха сглобени, съвсем непохватно.

— О, Алекса… О, гората ми.

Не знаеше какво друго да каже и я прегърна. Долавяше несекващите вопли на обгорените дървета.

— Какво мога да направя? Какво мога да направя…

— Същото като нас. — Идрис изтри изцапаната си със сажди буза. — Работи, докато капнеш, прави всичко, което трябва да се направи, и когато спреш да отдъхнеш, събери сили, за да започнеш отново на следващия ден.

Ярод разкъса дадената му от ЗВС униформа, остана по превръзката си на зелен жрец и оголил смарагдовата си кожа за въздуха на Терок, се приближи до най-близкия от петте обгорени ствола и притисна гръд към кората му. Обгърна с ръце дървото и замря: усещаше контакта със световната гора с всеки сантиметър от кожата си.

Нахлулите усещания бяха по-разтърсващи от онова, което можеше да понесе, но той се притискаше отчаяно към дървото и попиваше всичко. Съзнанието му се разшири и загледа през разума на милиони оцелели световни дървета.

През десетте хилядолетия след последния конфликт, когато хидрогите бяха решили, че са унищожили верданите, останките от горския разум се бяха заселили тук, постепенно се бяха разпространили и бяха покрили цялата земна повърхност на Терок. От две столетия зелените жреци пренасяха фиданки на други планети, за да разпространяват древната гора. А сега хидрогите се бяха завърнали, решени да изпепелят своя противник. Връхлитаха от космоса, нападаха навсякъде с намерението да унищожат и последното листенце на световната гора.