Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

През мрачните дни преди възкачването на Джора’х на престола Удру’х се възползва от хаоса, за да отвлече Нира от разплодителния лагер. В изпълнение на оставените от него инструкции стражите бяха пребили зелената жрица до безсъзнание — всъщност много по-зверски, отколкото му се беше искало и почти я бяха убили. Но все пак я бяха оставили жива и я тъпчеха с наркотици, за да е в постоянен унес. А още преди възстановяването на тизма Удру’х устрои кътче, в което да я държи на скрито.

Губернаторът знаеше колко е силно увлечението на Джора’х към тази жена и си даваше сметка, че може да я използва като разменна монета, ако плановете му се провалят.

Удру’х не се доверяваше на никого — абсолютно на никого — и запази всичко в абсолютна тайна. Не можеше да я остави някъде, където за нея да се грижи и да я храни обслужващ персонал. Не, Нира трябваше да се справя абсолютно сама. Сам беше открил съвършена клетка — едновременно просторна и от която не можеше да се измъкне, — където една зелена жрица можеше да оцелее, без никой да узнае за съществуването й.

В дните на кризата преди възкачването на мага-император Удру’х се беше върнал светкавично от Илдира на Добро, за да отнесе лично упоената с наркотици жена от мястото, където я държаха стражите, в южното полукълбо — далеч от разплодителните лагери и в съвсем различна климатична зона. Беше открил един малък, но богат на растителност остров насред огромно езеро. Остави я там и се върна в Илдира, за да присъства на церемониите по възкачването и погребението. В суматохата Джора’х дори не беше забелязал краткото му отсъствие.

И сега, няколко седмици по-късно, Удру’х отново пристигаше на острова, за да се увери, че Нира е оцеляла. Докато кръжеше, преди да кацне, забеляза къде си е направила подслон от сухи дървета. Смарагдовата й кожа можеше да фотосинтезира светлината за прехрана. За един илдириец подобно уединение би било най-ужасяващо наказание. Но Нира беше силна. Беше се уверил в това от понесените от нея изпитания в разплодителния лагер.

Приземи кораба върху обрасло с по-рядка растителност място, изскочи навън и вдъхна влажния въздух, съвсем различен от този над покритите със суха трева хълмове на север. Присви очи и се огледа, за да я открие. Дали не беше полудяла и нямаше да се хвърли върху него с камък в ръка?

Но тя пристъпи напред, изправена в цял ръст и покрита само с парче плат около бедрата. В очите й прочете не страх, а примесен с презрение и примирение гняв.

— Виждам, че си се възстановила от контузиите — каза той. — Изглеждаш здрава и силна дори в това абсолютно уединение.

— Не съм сама. Имам дърветата. — Изглежда, черпеше сили от странната възлеста растителност с широки, подобни на ветрила листа. — Всяко друго място е по-добро от твоите разплодителни лагери.

— Повечето потомци на „Бъртън“ не биха се съгласили с теб.

Той се огледа. Усещаше нарастваща тревога на самотния остров насред ширналото се под пустото небе езеро. Човешкото присъствие не го успокояваше, защото Нира не беше свързана с тизма.

Нира се приближи с такова самообладание и решителност, че Удру’х отстъпи половин крачка назад. Тя знаеше, че не понася самотата, по дяволите!

— Въоръжен съм! — каза той.

Тя се усмихна и той се наруга за това, че беше издал уплахата си.

— Може да си мислиш, че си ме изпратил в ужасно заточение, но за мен това е кътче от рая с изобилието си от вода, дървета и слънце. Открих плодове и корени, които могат да се ядат. — Тя повдигна смарагдовите си ръце. — За мен това не е ужасен затвор, както може би ти се струва. Мога да живея тук години.

И двамата знаеха, че няма къде да избяга. Спокойната повърхност на езерото стигаше чак до безкрайно далечния хоризонт без нито едно парченце суша. Дори да успееше да го прекоси до най-близкия бряг, къде би могла да отиде от там? Това място беше най-доброто за нея, а и Удру’х винаги можеше да я намери тук. Един ден може би щеше да се наложи да я отведе обратно в цивилизацията…

— Знам какво правиш — продължи Нира. — Целият ти живот е една огромна лъжа. Всичко на Добро е лъжа и си ме скрил тук, както криеш всички потомци на „Бъртън“.

— Може би.

Губернаторът направи още няколко крачки към кораба си; изпитваше нарастваща тревога. Нямаше търпение да се върне в разплодителната колония, където щеше да е заобиколен от успокоителното присъствие на други илдирийци.

— Но беше наложително да те доведа тук. Човеците лесно могат да бъдат измамени. Но брат ми Джора’х не е чак толкова… наивен.