Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

Дейвлин припряно започна добре познатата му активационна процедура. Огледа набързо обозначенията върху плочите и почти веднага разпозна тази с адреса на Рейндик Ко.

Древното кликиско съоръжение забуботи тромаво, сякаш се събуждаше от дълбок сън. Дейвлин се опита да се съсредоточи.

Една от медузестите твари пролази през входа на помещението, изпружила пипалата си към него.

Дейвлин чу познатото жужене на транспорталната машинария и краката му се подкосиха от облекчение, щом плоският камък започна да помътнява. В стаята вече бяха пролазили четири медузести твари и пълзяха към него, оставяйки зад себе си слуз. Пипалата им плющяха по пода като камшици.

Дейвлин ги изгледа за последно и скочи през транспортала.

Антон се беше посветил на изучаването на илдирийския епос, за да го публикува на Земята. Използваше всяка секунда, за да чете или слуша истории, които никое човешко същество не беше чувало досега. Нима можеше да мечтае за нещо повече от това?

Но несекващите му проучвания изтощаваха дори него. Антон обичаше от време на време да се поразтъпче и се разхождаше по булевардите на курорта. Странните несиметрични сгради отразяваха светлината на окачените по куполите им блестители. Цветовете, светлините и екзотичните аромати неизменно му напомняха за „Хиляда и една нощ“. През сезона на мрака двамата с Вао’сх бяха като Шехеразада — забавляваха с историите си на централния площад онези работници, които имаха възможност да отделят част от времето си, за да ги послушат. Останалата част от куполния град беше практически пуста.

Антон си засвирука и приглади грижливо сресаната си кестенява коса, сякаш се готвеше за среща. Така и не бе успял да се научи да свири с уста, но сега се опита да подхване една стара песничка, любима на майка му. Спомни си огромната й радост, когато й подари музикална кутийка, която изпълняваше същата мелодийка — въпреки че Маргарет не беше от жените, които събират дреболии…

Спусна се в долните нива, където се помещаваха генераторите, вентилационните системи и топлофикационно-разпределителната мрежа на Марата Прайм. В помещенията в основите на куполния град отекваше оглушителен тътен. След старинната естетизирана архитектура на горните нива безпорядъкът и суматохата подействаха на Антон освежаващо. Край засводения вход на един спускащ се надолу тунел бяха разхвърляни части от съоръжения и сандъци с материали. До слуха му достигаха стържещите шумове от тежки екскавационни машини и подвиквани команди.

Главният инженер на Марата Нур’оф се беше заел с осъществяването на амбициозен проект през дългата нощ, когато нямаше да смущава спокойствието на илдирийските туристи. След отлитането на последната совалка през дневния сезон изкопчиите бяха започнали да прокопават шахти с автоматизирани съоръжения. Нур’оф нямаше нареждане от отсъстващия губернатор на Марата, но на своя глава беше решил да направи някои подобрения. Губернатор Ави’х не би имал нищо против повишаването на топлофикационната ефективност, а и по всяка вероятност въобще нямаше да забележи нищо.

Антон се вмъкна под свода и тръгна надолу по стръмния тунел. На всеки няколко метра бяха закачени преносими блестители, които светеха ослепително.

— Може ли да мина?

Пътят му беше запречен от един як илдирийски работник с огромни ръце, широки рамене и дебел като главата му врат. Представителите на работническата категория не бяха измежду най-интелигентните и схватливи илдирийци, но за сметка на това бяха старателни и търпеливи. Работникът тъкмо вдигаше един голям скален отломък, който препречваше пътя на земеизкопната машина, и макар да сумтеше от огромното усилие, лицето му беше спокойно.

Тъй като в Марата Прайм бяха останали съвсем малко илдирийци, Антон се беше постарал да се запознае с всички.

— Здрасти, Вик’к. Къде е Нур’оф?

На лицето на изкопчията грейна детинска усмивка. На Вик’к много му харесваше да слуша земните приказки. По всяка вероятност по-ниската му интелигентност беше предимство, тъй като по-разсъдъчните илдирийци не можеха да възприемат използването на въображение: в тяхната величествена Сага нямаше никакви измислици.

Изкопчията сложи тежкия камък на една грижливо подредена купчина и посочи навътре към тунела.

— Ей там. Ръководи.

Антон му благодари и продължи с бърза крачка надолу. Видя няколко съвсем гладки тунела, различни от изкопания с грубите тежки машини централен тунел. Изглеждаха някак старинни.