Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

Дейвлин се подхлъзна и падна по гръб, вторачен в огромната медузеста твар над себе си. Виждаше набръчканата й уста — широк процеп с лакомо помръдващи устни. Не видя очи, но съществото явно безпогрешно усещаше точно къде се намира той.

Чудовището връхлетя отгоре му и той залази и се пъхна в първата пролука, която зърна. Парализираната му ръка не му вършеше никаква работа, но с другата успя да се хване и да се изтегли навътре. Извиващите се като камшици отровни пипала изпляскаха върху твърдата повърхност и оставиха следи от отрова, над които се издигнаха изпарения.

Той се запромъква навътре и стигна до разширение, където успя да се изправи. Погледна назад и видя струпалия се пред отвора, през който се беше промушил, рояк медузести твари. Бяха прибрали птеродактилните си крила към туловищата и изпружили пипала, се опитваха да се напъхат след него.

Дейвлин се втурна навътре в изоставения град. Въпреки че от години служеше в Ханзата като агент по културни разследвания, че бе прониквал в неизследвани поселища и бе проучвал илдирийски реликви, отдавна не се беше сблъсквал с такава огромна опасност. За щастие през тези години беше трупал опит в тайните служби и благодарение на военното си обучение можеше да се измъква и от най-сложната ситуация… но ако успееше и този път, щеше да му се наложи да напише цял нов цикъл за обучение.

Прорязаните от мрачни тунели кликиски руини бяха потискащи. Беше захвърлил раницата си в гнездото на гигантските стоножки, но в джоба му беше останало малко ръчно фенерче. Слабата светлинка му беше достатъчна.

Не знаеше какво може да изскочи от мрака пред него и затова осветяваше всеки завой на тунела, макар да разбираше, че светлината може да привлече нещо още по-отвратително от съществата, с които се беше сблъскал досега.

В дъното на едно разклонение мярна изход, пред който се бяха струпали още повече хвъркати медузи и блокираха пътя му за бягство. Способността им да го преследват подсказваше за зловещата им интелигентност и непоколебимост. Кръвта му се смрази.

Не можеше да измисли никакъв начин да стигне до транспортала.

Не точно така си беше представял края си. Поредната жертва в статистиката. Още един изчезнал изследовател. Координатната плочка за този свят щеше да бъде отбелязана с черно — указание за опасно място. Щеше да мине дълго време, преди да го посети друго човешко същество — ако изобщо го посетеше някога.

Макар шансовете да не бяха особено обнадеждаващи, той не си позволяваше да изпадне в отчаяние. Не беше в природата му, така че продължи напред, твърдо решен да намери начин да се измъкне. Можеше да поотложи умирането за по-късно.

От страничните тунели долови силни шумове като от тичане, сякаш проникването му беше събудило дремещите вътре създания.

Спъна се в някаква купчина боклуци и на мъждукащата светлина на фенерчето зърна парчета тъмен метал. Някаква нащърбена плоча му се стори странно позната. Приведе се, за да я огледа отблизо, и с изненада установи, че очуканите изподраскани парчета са от кликиски робот.

Беше напълно разрушен.

Дейвлин спря, изненадан от находката си. Тромавите бръмбароподобни машини изглеждаха здрави и на външен вид неразрушими. Създалата ги извънземна раса беше изчезнала, но никой никога не беше виждал повреден или разрушен робот. Черните им екзоскелети бяха толкова яки, че извънземните машини на повече от десет хиляди години бяха останали физически невредими.

Но нещо — нещо — се беше оказало достатъчно силно и опасно, за да натроши един от тези роботи на късчета. Нещо наоколо.

Дейвлин преглътна мъчително. Трябваше да предприеме нещо — но какво?

Съвсем близо зад гърба си чу скърцане на камъни и в следващия миг част от стената рухна. През отвора изскочиха остри паякообразни крака, опипваха и разширяваха пролома.

Той хукна към следващия вход. За негов ужас помещението се оказа задънено — огромна стая без изход.

Хищните му преследвачи бяха по петите му — чуваше зловещото тътрене на медузестите твари по пода. Всевъзможни други чудовища потракваха и съскаха из сенките.

Дейвлин зашари с фенерчето из задъненото помещение, за да открие някаква пролука. Нямаше къде да избяга.

И изведнъж, сякаш като по някакво чудо, лъчът на фенерчето освети един трапецовиден блок. Втори транспортал! В много кликиски градове имаше повече от един мигновен транспортационен проход. Дано само този да беше действащ.