Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

Златисти очни дискове на ДД блеснаха тревожно. Изпитваше усещането, че няма да понесе напрежението.

— Екзекутирали са човешки офицери? Дори бойните компита имат програмни ограничения и внедрени правила да не причиняват злина на нито един човек…

Сирикс го прекъсна.

— Скритите кликиски защити са достатъчно мощни, за да превъзмогнат тези унизителни и нелогични ограничения. След като те бъдат задействани, бойните компита са способни при необходимост да изтребват човешки същества. — Той замълча и добави заканително: — Предполагаме, че тази необходимост ще възниква доста често.

ДД изпитваше абсолютна безпомощност и отчаяние.

— Но вие изобщо не познавате хората! Никога не сте се опитвали да ги разберете.

— Излишно е.

— Това е умишлена злоупотреба с вашето незнание.

ДД си спомни за радостта, която изпита, след като напусна фабриката, и бързото си и безпроблемно сприятеляване с Дейлия Суини. Едно от първите й занимания беше да научи приятелското компи как да използва пъргавите си чевръсти пръсти, за да сплита косата й. Сутрин, докато подреждаше прическата й, ДД си бъбреше с удоволствие с нея. Години по-късно, когато стана тийнейджърка, Дейлия вече не искаше да сплита косата й на плитки. ДД не можеше да проумее причината за това, докато най-накрая тя не му каза, че вече не иска да прилича на малко момиче.

Особено добре си спомняше една вечер. Тя се прибра вкъщи и се втурна в стаята си; ридаеше горчиво. Родителите й си размениха дискретни усмивки — явно знаеха причината. ДД се опита да я развесели — предложи й да поиграят на нещо или да я разсмее с овехтелите си придворни шутовщини, но нищо не беше в състояние да я успокои. Накрая тя призна за първото си влюбване в момче, което подигравателно я отблъснало. Смазана от мъка, Дейлия се хвърли в леглото си; повтаряше, че единственото, което иска, е да умре.

ДД изпитваше силна тревога както за това, че не е в състояние да я успокои, така и от самата случка. Това беше първият сигнал, че неговата приятелка, неговото малко момиче, неговата господарка вече пораства и че пропастта между тях двамата ще става все по-широка и по-широка.

Тогава осъзна, че са съвсем различни. Като компи, ДД си оставаше еднакъв през десетилетията, докато хората растяха и се променяха. Но въпреки тези различия изпитваше много по-голяма привързаност към своите човешки господари — Дейлия, Мариана, а по-късно Маргарет и Луис Коликос, — отколкото щеше да изпита някога към своите предполагаеми другари и освободители кликиските роботи…

Сирикс насочи ръбатия космически съд към площадката за кацане на дреднаута и ДД се озова на борда на откраднатия разузнавателен кораб. По палубите се придвижваха бронирани бойни компита — изобщо не обръщаха внимание на приятелското компи. В командните мостици на дреднаута бяха заели места безброй черни кликиски роботи и даваха заповеди на бойните компита, конструирани от нищо неподозиращите човешки механици във фабриките на Ханзата.

През изминалата година от изчезването на флота бойните компита и кликиските роботи бяха заети с усилване бронята на корабите и инсталиране на свръхмощни оръжейни системи. Сега петте манти и дреднаутът бяха въоръжени с многократно по-голяма от обичайната огнева мощ.

Уплашен да задава въпроси, но неспособен да превъзмогне желанието си да разбере, ДД се обърна към Сирикс:

— И какво възнамерявате да направите с този флот?

— Впоследствие може би ще се наложи да го насочим срещу клетвонарушителите илдирийци, които отхвърлиха старото си споразумение с нас и издълбаха забранени тунели на планета, обявена за неприкосновена. Имаме въпроси и какво правят на Добро. Засега обаче главната ни цел са човеците. Не бива да им се разрешава да нахлуват в изоставените кликиски светове. За нас няма да е проблем да си възвърнем стародавните домове.

— Но защо? — ДД за първи път се чувстваше така объркано. — Кликиските светове са изоставени от десет хиляди години. Досега никога нищо не ви е пречило да ги разработите.

— До последните столетия много от нас бяха в летаргия и нямаха възможност да се включат в битката. Стигнахме до окончателното заключение, че кликиските светове са ценни за нас.

— Защо? Никога не сте имали някакви претенции към тях.

— Сега са важни, защото сега хората ги искат.

— Говориш като капризно човешко дете — отговори ДД.

Сирикс не се засегна.

— Опитваме се да ти помогнем, ДД, както и на всички поробени от хората компита.