Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

— Както желаете, господарю.

Надгробният камък на Нира беше положен върху един от наскоро залесените хълмисти склонове, изпепелен от пожарите през последния сушав сезон. От пепелта почвата беше станала още по-плодородна и тревите и бурените бяха израсли високи и тучни, заличавайки белезите от огъня.

Губернаторът на Добро беше избрал гробът на Нира да е близо до горичка трънливи шубраци, оцелели сред бушуващите пламъци. Наоколо се стелеше аромат на свежи растения, бегло напомняне за световната гора на Терок. Нира наистина би одобрила избраното кътче.

Стиснал малката момичешка ръчичка, Джора’х приклекна в сянката на покрития с шипове преплетен шубрак. Паметният знак представляваше каменен блок със закрепен за него проектор. Закаченият на холографен пръстен многофасетъчен кристал фокусираше слънчевата светлина, която проектираше изображението на красивото лице на Нира, вероятно взето от архивните документи.

Щом зърна отново образа й, Джора’х изпита усещането, че изтръгват сърцето му. Застаналата до него Осира’х, изглежда, също изпитваше гняв и вълнение, въпреки че според Удру’х никога не се беше срещала с майка си. Двамата се взираха в образа й и безмълвно споделяха общата си скръб. Искаше му се да може да разкаже на дъщеря си всички свои спомени за Нира, колко много я беше обичал… Осира’х отново го изненада със своята чувствителност и дълбоката си интуитивна схватливост. Изглежда, скърбеше за Нира наравно с него.

Той дълго остана унесен в спомени и разкаяние. Никога не би могъл да допусне, че баща му ще го излъже съзнателно. Но сега знаеше много повече…

Погали с пръсти обгорената кора на обкръжилите гроба на Нира дръвчета.

— Бих искал майка ти да е по-близо до своята гора. Бих искал да може да я види отново. Тя обичаше Терок толкова много… а сега тези дървета се възстановяват от причиненото от хидрогите опустошение.

„С които ти, Осира’х, трябва да се опиташ да постигнеш мир по някакъв начин“, помисли си.

Пусна ръката на дъщеря си и погали с пръсти холографското изображение на Нира. После, неспособен да се овладее, зашепна извинения и почти се разрида.

— Съжалявам за всичко, което изстрада, скъпа Нира. Бих направил всичко за теб, но вече е много късно. Не съм в състояние да го поправя… но може би ще спася илдирийската раса.

Момиченцето продължаваше да стои до него. Изглеждаше неспокойно, объркано, но и изпълнено с твърда решителност.

— Ако успея, ако съумея да се свържа с хидрогите и ги накарам да престанат да избиват илдирийци… това ще оправдае ли всичко сторено?

— Изпитваш ли съмнения?

Той я погледна и долови силното й присъствие чрез тизма, въпреки че не я усещаше по начина, по който усещаше другите си деца. Сякаш се беше скрила зад някаква преграда.

— Не изпитвам никакви съмнения относно онова, което мога да направя или защо трябва да го направя. — Тя замълча. — Но… нито един от хората не е тук по собствена воля. И майка ми също. Ще прекратиш ли всичко това?

Джора’х усети да го побиват тръпки; беше убеден, че Удру’х никога не би й говорил подобни неща.

— Много бих искал да го направя. Но хидрогите продължават да ни нападат, а и кликиските роботи вече не са ни надеждни съюзници. Точно в този момент, когато сме толкова близо до края, как бих могъл да спра работата, преди да се възползваш от възможността да докажеш способностите си? Хората са били докарани тук на Добро много преди да разбера за този проект. Или поне не помнят нищо друго, никакъв друг живот.

— Моята майка помнеше другия си живот — отговори Осира’х; невинното й детинско лице беше непонятно строго за възрастта й.

Той я погледна изумен.

— Откъде знаеш? Какво те накара да го кажеш?

Дъщеря му се притесни.

— Тя… разговаряла е с някои от затворниците, но те не са й повярвали за далечните свободни светове.

Той я погледна внимателно.

— Осира’х, как ми се иска да познаваше майка си! Тя беше прекрасна жена, красива и очарователна. Плени сърцето ми както никоя друга… а ти никога няма да успееш да я опознаеш.

Осира’х докосна нерешително рамото му в неочакван порив на искрена обич.

— Аз вече я познавам. Няма никакви тайни.

Джора’х я погледна втренчено, но сдържаното момиче не каза нищо повече.

През годините на пленничеството си Нира не искаше нищо друго, освен да избяга от разплодителните лагери. Не искаше да види никога повече омразното лице на губернатора на Добро или цялата колона отвратителни разплодителни партньори. Години наред се беше взирала с копнеж през оградите към пустия пейзаж отвъд тях, бленувайки да си отиде у дома при световната гора… просто да остане съвсем сама.