Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

— Причините са много по-големи от Ансиър — каза Питър. Гореше от желание да каже още нещо, за да я успокои.

Естара тръсна глава и от дългата й коса се пръснаха капки.

— Хидрогите нападнаха умишлено Терок, а Бенето загина заради предаността си към световната гора.

Той я притисна по-плътно.

— Може би никога няма да узнаем какво точно е накарало хидрогите да нападнат. Можем само да се надяваме да ги победим по един или друг начин.

— Точно в този момент не ме занимават никакви грандиозни политически замисли, Питър. Просто ми е мъчно за братята ми и за вкъщи.

Един от делфините се стрелна покрай тях, подканвайки ги да си поиграят, но Естара продължи да стиска Питър в прегръдката си. Той знаеше, че няма какво дай каже, затова я притисна още по-силно към себе си.

Когато Базил поиска да го придружи по залез-слънце в градините на покрива, Сарейн се зарадва като момиченце, че й предлага подобна романтична среща. Запита се дали ще я изненада с прекрасна вечеря със соленоводен хайвер от Дремен и бифтек консервирани терокски насекоми от последните доставки с деликатеси на Рлинда Кет.

Бленуванията й продължиха твърде кратко. Сарейн познаваше председателя достатъчно добре, за да е наясно, че никога не би „пропилял“ цяла вечер, само за да се наслаждава на компанията й. Винаги имаше работа за вършене и по всяка вероятност той искаше да обсъди някакъв неотложен делови въпрос, а това беше най-добрият начин да проведат конфиденциален разговор.

Изпита леко разочарование, но се смъмри сама. Базил си беше такъв. Тъкмо предприемчивостта и компетентността му бяха качествата, която я бяха впечатлили най-силно, когато пристигна да учи на Земята.

Стигна на покрива на ханзейската пирамида точно навреме. Слънцето се беше спуснало като месингово кълбо над хоризонта. Обърнат с гръб към нея, Базил стоеше в дъното на градината. На съвършено равни разстояния една от друга бяха подредени саксиите с дребни портокалови и лимонови дръвчета, обсипани с ароматни бели цветове, които привличаха жужащите пчели. Посипаните с фасетъчен чакъл пътечки лъкатушеха с прецизно изчислена от цяла комисия азиатски градинари произволност.

— На масата има кана леден чай. Би ли наляла по чаша? — каза Базил, без да я поглежда. Репутацията му, че има очи и на гърба, беше напълно заслужена. — Любимият ти аромат, надявам се.

Сарейн направи, каквото й поръчаха, опитвайки се да си спомни кога изобщо я е питал какъв чай предпочита. Вдъхна тръпчивия аромат на запарката от манго и канела. Непознатият вкус й се стори великолепен — но не можеше да си обясни защо той го смята за „любимия“ й. Беше някакъв жест, подготвяше я за предстоящия разговор. Щеше да иска нещо от нея.

От Базил беше усвоила изкуството да манипулира хората по начин, за който на нито един наивен дървообитател на Терок никога не би му хрумнало. Сарейн му се беше отплатила с тялото и с приятелството си и не на последно място със съветите и подкрепата си. Беше му предоставила и любовта си, но това трябваше да си остане тяхна тайна, разбира се. Той изпитваше презрение към романтичните емоции. Изобщо не се беше надявала интимната им връзка да продължи почти цели десет години. Сега вече очевидно бяха екип, въпреки че на Базил не му беше приятно да си го признае.

Въпреки огромната власт, с която разполагаше, Базил не беше женкар и тя се съмняваше, че поддържа други тайни връзки. Не че би си позволила да го ревнува и не защото не би настоял да разполага с правото да има и други жени. По всяка вероятност той самият смяташе, че връзките му с други жени ще са прекалено тежко бреме за него. Доколкото тя можеше да прецени, преследването на развлечения — дори за наслада — не беше в неговата природа. Тя му сервираше всичко, което искаше и от което имаше нужда, и благодарение на това той можеше да съсредоточи енергията си другаде. Между двамата съществуваше негласно разбирателство.

Така или иначе, Сарейн рядко се впускаше в анализиране на чувствата си към председателя. Беше с него, защото така искаше, а не само заради привилегията да е негова любовница. Базил грижливо криеше истинските си чувства и тя никога не успяваше да надникне в искрените му мисли. Знаеше, че я харесва, което доказваше — доколкото това я засягаше — чрез видимо отдръпване винаги когато усетеше, че стават прекалено близки. Това беше средството му за самозащита.

Стояха един до друг на покрива и гледаха Двореца на шепота. Стоманеносивата му коса беше безукорно сресана. На всеки друг официалното сако и памучните панталони, с които беше облечен, биха изглеждали претенциозни в такава непринудена обстановка, но председателят се чувстваше съвсем удобно в тях.