Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

Вао’сх замълча, лицевите му изпъкналости проблясваха в цяла симфония от цветове и чувства. Той промени тона си и заговори припряно, за да стресне слушателите си.

— Но изчезнали!

Антон го слушаше съсредоточено: разпознаваше някои от техниките, на които самият той беше научил стария паметител.

Вао’сх се наведе към публиката си.

— Цялата септа изчезнала за цели векове. Никой не знаел какво се е случило нито със седемте кораба, нито с членовете на храбрите им екипажи, но чрез тизма магът-император усещал, че се е случило нещо ужасяващо. Нещо мрачно и зловещо. Никой не посмял да рискува да тръгне към Устата на космоса, за да научи отговора. Черната мъглявина виснела като мрачно петно сред звездите, истинско проклятие за Извора на светлината.

Лицето на разказвача се обля в злокобни окраски, примесени с бледи отсенки, свидетелство за страх.

— Векове по-късно един изследователски екип открил седемте кораба. Без капка енергия, вкочанени, безжизнени. Носели се на огромно разстояние от всички познати звездни системи. Когато спасителите успели да проникнат през корпусите, установили, че всички илдирийци са мъртви. Били избити едновременно, мигновено и по ужасяващ начин! Сякаш се били изправили срещу най-кошмарните си страхове и били поразени от непонятно за никого оръжие, сграбчени от безпределна болка и ужас.

Вао’сх размаха пръст.

— Но не били само избити, не. Всички трупове били абсолютно бели. Израженията — както на най-низшия воин, така и на самия септар — били такива, сякаш в последния си миг всички видели нещо толкова кошмарно, че то изтръгнало Извора на светлината от тях, хвърлило в мрак душите им и лишило съзнанието им от последната искрица.

Той огледа слушателите си един по един и процеди зловещо:

— Сега вече знаем, че в дълбоката утроба на Устата на космоса тези кораби се срещнали за първи път с шана рей: обгърнати в мрак създания, които обитават сенките на мъртви звезди. Тяхната цивилизация била изсмукала цялата светлина от тази космическа зона. Но и до днес не знаем какво е направил изследователският екип, за да разгневи шана рей.

— Скоро след това създанията на мрака се появили и започнали да разпръскват своите сенки — приключи Вао’сх. — Така настъпило времето на истории, твърде страховити, за да ги разказвам сега. Това бил най-ужасният конфликт в историята на нашата империя. Допреди този с хидрогите.

Антон огледа стихналите слушатели, които явно бяха силно разтревожени. Вао’сх беше използвал познати разказвачески похвати, но отекващият му глас и емоциите върху изразителното му лице придаваха на зловещия разказ още по-страховито въздействие, въпреки постно предадения сюжет. Илдирийците просто не бяха майстори в този жанр.

Антон си даде сметка, че е единственият сред публиката, който се усмихва. Останалите изпитваха огромно притеснение от тази част от Сагата за седемте слънца. Докато хората можеха да слушат приказки за призраци край лагерния огън с известна тръпка, съзнавайки, че това са само измислици, илдирийците вярваха, че всяка дума в техния епос е абсолютна истина.

— Благодаря ти, Вао’сх. Отлично разказана приказка — каза той и гласът му като че ли свали напрежението.

Старият паметител го погледна и кимна признателно.

Преди илдирийците да са успели да въздъхнат облекчено и да се заемат с вечерята си, до слуха им достигна глух гръм. След няколко мига под куполния град отекна мощният тътен на втора експлозия.

Губернаторът Ави’х се надигна.

— Какво е пък това?

Генераторите спряха и всички светлини угаснаха, и мракът погълна целия Марата Прайм.

Докато Рлинда Кет разтоварваше доставените провизии и настаняваше седмината доброволци, които искаха да пробват късмета си на необитаем кликиски свят, Дейвлин тръгна към главното колониално селище с високо вдигната глава. Беше настъпил моментът да признае кой е и какво е правил, с надеждата, че бившите му съседи отново ще го приемат.

При предишното му пребиваване тук хората го харесваха и той се преструваше, че изпитва същото… или поне в началото се преструваше. Никой така и не беше успял да се досети, че е „специалист по смътни загадки“, изпратен да изследва изоставеното илдирийско селище. Беше установил, че илдирийците не са оставили нищо след себе си, и председателят тайно го беше повикал, което по всяка вероятност беше изненадало останалите заселници.