Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

В лагера нямаше други деца, освен него. Другите археолози бяха доста по-възрастни и синовете и дъщерите им бяха пораснали достатъчно, за да тръгнат на училище или вече да работят, затова Антон беше оставен сам на себе си като резервно колело — доволен, че е заедно с родителите си, но не прекалено зависим от тях.

Скиташе из разкопките, завираше се в пролуки и малки дупки сред руините, в които възрастните не можеха да проникнат. Веднъж откри помещение с няколко потънали в прах предмета, но изследователите смъмриха първо него, а след това и родителите му, че позволяват на детето си да се разхожда из прашните чупливи отломки.

— Понякога вечер баща ми оставаше с мен — продължи Антон. — Правехме си малък лагерен огън с изсъхналата като прахан трева около кликиските кули. Беше добър човек, но изобщо не знаеше какво да си говори с някой, който не е негов колега, да не говорим за дете. Не откъсвах очи от подскачащите към небето искри, докато той бъбреше за кликиски теории и университетски проблеми.

Вао’сх седна до него и заговори с искрено и дълбоко съчувствие:

— Нали ти казах, че някога Марата Прайм е бил известен като Граничния град, разположен между дневната светлина и нощния мрак? Тук вътре се радваме на безопасност и подслон под нашите куполи с цялата тази разпръсквана от нашите блестители ярка светлина и мога да разказвам моите истории на захласнатата публика. Никой паметител не би желал нещо повече. — Изражението му се промени и изпъкналостите върху лицето му затрептяха като многоцветна палитра. — Но независимо колко ярка е светлината тук вътре, неумолимата и непрогледна нощ продължава да ни обгражда отвън.

Антон откъсна очи от печалното си отражение.

— Мракът отвън изобщо не е опасен, Вао’сх. С всички тези хидроги из космоса и разрушените от тях планети има достатъчно истински опасности, които да ни тревожат.

— Може и да си прав, паметителю Антон, но страховете не се основават единствено на логиката. — Вао’сх го докосна по рамото с човешки жест, който беше научил от него. — Ела с мен. Губернаторът Ави’х дава прием и желае всички да присъстват.

— Пак ли?

— Пак.

— В такъв случай да се заемем с работата си. Би ли разказал… някоя история, която да ме разсее тази вечер? Какво ще кажеш за някоя история за призраци? Би ми се искало.

Вао’сх се замисли.

— Не съм сигурен, че на другите ще им допадне особено, но ще го направя заради теб, Антон.

В централната банкетна зала, направена за огромните тълпи по време на разгара на дневния сезон, бяха подредени няколко малки маси за трийсет и седемте останали обитатели. За губернатора залата явно бе приятно място за увеселения, но в огромното пространство малобройната компания изглеждаше съвсем незначителна.

Вечерята се състоеше от свежи зеленчуци и консервирано месо. Двамата земеделци Мхас’к и Сил’к се гордееха с изобилната си продукция, но губернаторът нагъваше пресните провизии в такива количества, че много скоро щяха да останат без хранителни запаси.

Инженер Нур’оф изнесе оптимистичен доклад за новите турбини, които беше инсталирал в откритите под Марата Прайм древни тунели, но губернаторът нито се впечатли, нито показа особен интерес и след като Нур’оф свърши, вдигна ръце.

— Време е за нещо забавно! Моят баща изпрати най-великия си паметител да ни прави компания на Марата Прайм. Хайде, Вао’сх, разкажи ни най-добрата си история.

Седналият до губернатора Бхали’в повтори нареждането официално. Вао’сх хвърли поглед към Антон и каза:

— В знак на уважение към нашия човешки гост ще разкажа една… смразяваща история.

Губернаторът Ави’х се начумери — явно се бе надявал да чуе някоя героична или непочтителна история, но се облегна назад и се заслуша.

— Спиралният ръкав пази много мистерии. Много отдавна, докато Империята все още се разраствала, нашите неустрашими изследователи прекосявали огромни разстояния, за да осветлят най-неразгадаемите въпроси на вселената. Нашият тизм се разпрострял надалеч и нишките му достигнали до много звездни системи. Магът-император искал да разбере вселената, да даде възможност на народа си да я докосне от край до край… Така че изпратили една септа с изследователски екип на борда към една непрогледна мъглявина, Устата на космоса — черна загадка, която не се поддавала на анализите дори на най-добрите ни астрономи. Магът-император искал да разбере тайните на това загадъчно кътче сред звездите. И тъй като илдирийците изпитват ужас от мрака, бойните лайнери били осеяни с допълнителни блестители както отвътре, така и отвън, и седемте кораба се отправили към черната зона.