Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

— Не е нужно шана рей да ни унищожават — промърмори Вао’сх на Антон. — Ще го направят собствените ни страхове.

Без достатъчна бройка, за да оформят отломъчна колония, илдирийците бяха объркани. Скоро щяха да ги налегнат сковаващи страхове и Антон щеше да е единственият в състояние да продължи. Нямаше да има никакъв начин да им въздейства.

— Какво е това? — възкликна Ави’х и посочи.

Помощникът му вдигна светителя си. Широк конус светлина очерта една черна сянка, която подскачаше от скала на скала. Беше с масивна конструкция, движенията й бяха като на едър хищник.

Съществото се вмъкна в най-близката горичка исполински анемонии и започна да разкъсва стеблата и да гризе бронираните клони. Те се съпротивляваха, но пантероподобната сянка явно знаеше как да се справя с тях — сграбчваше ги с яките си лапи и ги изтръгваше с корен. След това ги разчупваше и поглъщаше меката им сърцевина, сякаш изсмукваше костен мозък.

Щом светлината от прожектора на Бхали’в попадна върху чудовището, то сякаш замръзна. А после извърна глава и очите му засияха като диаманти.

— Какво е това? — провикна се Ави’х. — Това трябва да е шана рей!

Чудовището внезапно скочи към тях.

— Бягайте! — извика Антон.

Губернаторът сграбчи Бхали’в.

— Не позволявай да ме убият!

— Привлича го светлината — викна инженер Нур’оф. — Изключи светителя!

Но изплашеният чиновник продължаваше да стиска сияещия фенер, сякаш търсеше в него спасение. Ави’х блъсна помощника си към сянката и с ужасени писъци хукна след останалите. Бхали’в изкрещя от ужас, но викът му секна в мига, когато хищникът го повали на земята и го разкъса, както бе правил с бронираните анемонии.

Тичаха между камънаците, като от време на време осветяваха за кратко пътя си. Антон зърна още една черна сянка в близката горичка ч’канх и извика:

— Не спирайте!

Вторият хищник вероятно бе доловил телесната им температура, а те нямаха оръжия, за да се защитят.

Антон хвърли поглед през рамо и с неприятно за самия него облекчение видя, че вторият хищник се е присъединил към първия над все още топлото тяло на Бхали’в.

Губернаторът рухна изтощен и Антон обяви почивка. Вече бяха далече от хищниците. Всички насядаха задъхани. Антон единствен остана прав, макар краката му да трепереха.

— Мракът ще ни погълне! — проплака Ави’х. — Трябваше да откажа, когато магът-император ми заповяда да дойда на Марата. Но как да откажеш на заповед? Ако бях останал на Илдира, сега щях да се къпя в сиянието на седемте слънца. Щях да съм на светло, в безопасност…

— И ние също — присъедини се Нур’оф. — Никой от нас нямаше да е в това положение.

— Работи, докато не свършиш каквото ти е възложено — обади се копачът Вик’к. — Никога не се отказвай.

Антон си пое дъх и погледна към хоризонта. И внезапно изпита облекчение. Продължи да гледа, докато не се увери, че не греши, после каза високо:

— Погледнете нататък. Забелязвате ли съвсем слабо сияние? Наближаваме дневната страна. Ако тръгнем натам, светлината постепенно ще се усилва и скоро ще сме в безопасност.

Вао’сх бе първият, който го подкрепи.

— Да, виждам слаба светлина. Слънцето е нататък. Сиянието все още е слабо, но няма никакво съмнение.

Нур’оф се изправи.

— Стига сме се мотали тогава. Само надеждата ще ни държи оттук нататък. Да вървим. — И тръгна през камънаците към едва забележимото сияние.

Чакаше ги още много път.

Макар че бяха минали само четири дни, откакто бе довел Осира’х в Призматичния палат, губернаторът Удру’х дойде пак от Добро и настоя незабавно да разговаря с брат си, като същевременно нареди да изведат всички поклонници.

— Трябва да се видя насаме с мага-император! — Той тръгна уверено към какавидения трон.

Язра’х и исикските котки стояха в подножието на трона, готови да защитят императора, но Удру’х дори не ги погледна. Поклони се отсечено и опря юмрук на сърцето си в традиционния поздрав на придворните, докато и последните посетители напускаха залата.

— Господарю, дойдох да ти съобщя за ужасно предателство.

— Ново предателство, Удру’х? — попита горчиво императорът. — Такова, за което не знам?

— Става въпрос за губернатора на Хирилка — отвърна Удру’х.

Джора’х долавяше тревогата на брат си през мрежата на тизма много по-ясно, отколкото би могъл да почувства каквото и да било от мъглата, забуляща Хоризонтния куп. Губернаторът на Хирилка се бе потопил в черна мъглявина, празнота в тизм-мрежата, с което се бе откъснал напълно от Илдирийската империя. Магът-император все още не знаеше какво е станало там, нито имаше вести от трите разузнавателни кораба — бе изгубил досег с екипажите им.