Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

— И без това никъде няма да стигнем. — Пърсъл изключи всички системи, Ческа взе пожарогасителя и насочи струята към един отвор в задната част на кабината, откъдето струеше дим. Справиха се с непосредствената опасност, но не можеха да помръднат нито сантиметър.

Ческа огледа мониторите. Бяха успели да се отдалечат достатъчно, та роботите да не им обръщат внимание. Виждаха ги в далечината — приличаха на насекоми, щъкащи пред тунела.

Пърсъл се надигна от седалката.

— Няма смисъл, говорителке Перони. Двигателят издъхна. Не може да работи при толкова ниска температура.

Ческа продължаваше да гледа роботите.

— Ще ми се и онези там да имаха същия проблем. Защо ни нападнаха? Скитниците никога не са имали контакти с кликиските роботи. Джак Еббе е бърникал в системата за летаргия. Дали това не е автоматичен отговор, нещо като роботски вариант на рефлексивно действие?

— Или може би са очаквали да ги събуди някой друг? Прекрасният принц?

Ческа използва енергия от акумулатора, включи системата за връзка и излъчи предупреждение до базата. Там веднага обявиха обща тревога и всички булдозери получиха нареждане да се приберат в базата. Изпратиха и екип да спаси Ческа и Пърсъл.

— Само че ще трябва да почакаме — каза Пърсъл. — Доста сме далече.

— Няма страшно, стига да не ни забележат роботите. — Обаче не се чувстваше толкова спокойна, нито в безопасност. Все пак разполагаха с достатъчно въздух и храна.

— Не може ли да се приберем пешком? — попита Ческа.

Той поклати глава.

— Скафандрите ще издържат най-много три-четири часа. След това ще замръзнем.

Зачакаха на билото на хълма, Ческа използваше системата за наблюдение, за да следи действията на роботите. Известно време Пърсъл прослушваше механичните им разговори по предавателя, после го изключи, за да пести енергия.

Ческа беше наистина разтревожена — роботите бяха цяла армия! Продължаваха да бълват от тунела и се подреждаха в безброй редици. Огромна и страшна военна сила.

А щом се построиха, роботите се отправиха към базата на скитниците.

Беше им студено. Обгръщаше ги мрак. И бяха съвсем сами.

Макар че също бе изплашен, Антон бе единственият, който поддържаше духа и движението на групата оцелели илдирийци. Единственият, който им вдъхваше сили.

Антон бе обикновен учен, тих и кротък, и никога не си се бе представял в ролята на герой или водач, какъвто вероятно щяха да го представят някои бъдещи историци — красив, безстрашен, мускулест. Беше изучавал митовете и легендите и имаше представа за склонността на разказвачите към преувеличаване и разкрасяване на историята. Не се и съмняваше, че настоящото им премеждие — безнадеждно пътешествие през един тъмен свят, преследвани от неизвестни саботьори — е от онзи тип разкази, които лесно биха влезли в някоя бъдеща версия на Сагата за седемте слънца.

Странна прищявка на съдбата — Антон обаче не сподели това с никого, дори с Вао’сх. В края на краищата той бе дошъл тук, за да изучава епоса, а не да се превърне в част от него. Беше си представял, че ще седи в някой топъл и уютен кабинет и ще чете за приключенията на други — истински и въображаеми. Не си бе и помислял, че може да стане главно действащо лице. Учен, станал ключова част от експеримента…

Да можеха само да го видят сега родителите му. Маргарет и Луис Коликос бяха изчезнали преди години на едни археологически разкопки. Бяха открили трупа на баща му в пустите руини на Рейндик Ко — бе убит заедно с група зелени жреци. От майка му нямаше и следа.

Ако Антон и групата му не успееха да се доберат до Марата Секда, те също щяха да „изчезнат“. Той преглътна мъчително, питаше се дали последните дни и мигове на майка му не са били също толкова ужасяващи. Кой би могъл да знае?

Изведнъж си спомни най-важния урок от разказваческото изкуство: нито една история, независимо от ползата й, не може да бъде предадена, ако поне един от участниците в нея не оцелее. Той трябваше да се измъкне на всяка цена. И да спаси колкото се може повече илдирийци.

Зловещата кончина на Сил’к и Мхас’к бе лишила останалите и от последната надежда. Крачеха отчаяно в тъмнината, спъваха се в стърчащите камъни. Губернаторът Ави’х не спираше да говори за страховете си и за шана рей, които щели да ги нападнат от мрака.

Накрая Вао’сх каза малко троснато:

— На Марата няма шана рей. Няма никакви чудовища в мрака.

Но още докато го казваше, другите си спомниха за ужасните растения, които бяха разкъсали двамата им другари. Наоколо имаше доста подобни горички.