Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Разрушаването на Рандеву и унищожаването на корабите и съоръженията бе тежък удар за Окая.

В миниатюрната сфероидна квартира Ческа направи чай. Ихи Окая държеше чашата между дланите си, сякаш се опитваше да ги стопли. Зад дебелите прозрачни прозорци на извитите стени се виждаше фантастичен пейзаж на разоран водороден лед, но старицата бе зареяла поглед в тавана, където блещукаха множество звезди.

— Ще ми се да те зарадвам с нещо — заговори Ческа, — но ме чакат толкова много въпроси, а всеки отговор е като клопка, която ме дебне.

Бившата говорителка изви безцветните си устни в подобие на усмивка.

— Остави метафорите за експертите, Ческа.

— Чувствам, че повече ме бива за поет, отколкото за водач. — Тя въздъхна отчаяно. — Направо не знам какво да правя! Как да се срещна с останалите водачи на кланове? Всички са се пръснали, как да ги открия и да организирам общ събор? И къде да се състои той? Сега всички сме изгнаници. Опасно е да събера на едно място оцелелите фамилии. Ами ако Ханзата узнае по някакъв начин? Какво ще стане тогава?

— Не позволявай на нетърпението да надделява. Прибързаните решения често са погрешни. — Ихи нежно потупа Ческа по ръката. — Разрушаването на Рандеву отне само минути, но ще е нужно доста време, за да се съберат отново клановете. Прати вестоносци и чакай. Когато му дойде времето, клановете ще пристигнат.

— Но аз трябва да предприема нещо. Искам не само да ги събера, но и да ги вдъхновя, да им кажа, че не бива да се предаваме. Пък и като говорителка, не трябва ли да отида на Земята и да настоявам за компенсации?

— Ще те задържат и ще те направят политическа заложничка.

Ческа отпи от чая, без да усети вкуса му.

— Трябваше поне да остана на Рандеву и да преценя щетите… ако въобще нещо е останало там.

— Проклетите зевесета ни лишиха от столица и зачеркнаха цяла глава в историята ни. — По бузите на бившата говорителка се търкулнаха сълзи. — Лош момент избрах, Ческа. Трябваше да умра по-рано, когато все още всичко беше наред.

— Не говори за умиране — рече Ческа. — Трябва да живееш, за да видиш, че накрая всичко ще се оправи.

Приседнала на леглото, Ихи Окая отново й стисна ръката.

— Не бива да разчиташ на мен. Мисля, че сама ще се справиш много по-добре. — Старицата въздъхна. — Ще ми се Кото да беше тук. Той винаги има готови решения.

— Малко налудничави — изкиска се Ческа.

— Но затова пък вършат работа. — Окая остави чашката и отново се загледа към звездите, сякаш се опитваше да ги изброи. Изведнъж се усмихна и посочи с пръст.

— О, виж! Моята Пътеводна звезда!

Ческа проследи накъде сочи пръстът й, но всички звезди й се струваха еднакви. Когато отново сведе поглед, видя, че светлината в очите на Ихи Окая е помътняла.

Затворен в своя водно-перлен кораб и защитен от силата на венталите, Джес се спускаше право в кипящите дълбини на газовия гигант Голген. Беше помолил водните създания да го доведат тук, за да може да се увери с очите си какво е постигнал след първия удар срещу хидрогите.

Странният му кораб се гмуркаше право надолу през реещи се облаци и буреносни ветрове, свръхгорещи пари обливаха външната му обшивка. Апокалиптични щормове кипяха по повърхността на свръхплътните океани от кондензирана атмосфера, обитавани доскоро от вражеските хидроги. Преди седем години, подтикван от жаждата за мъст, Джес им бе нанесъл смъртоносен удар.

Той и неговите кланови инженери от Плумас бяха изстреляли няколко късоопашати комети към тази планета — бяха ги използвали като космически снаряди. Подобно на гигантски светкавици, кометите се бяха стоварили върху планетата и бяха предизвикали взривна вълна, по-разрушителна дори от най-мощните водородни бомби.

Огромната газова топка все още бе покрита с разноцветни петна — гангренясали рани от кометните взривове. Изминалите години не бяха успокоили атмосферните смущения, последствията от атаката щяха да се усещат още десетилетия. Човешката част от съзнанието на Джес Тамблин, която все още кипеше от гняв, изпита задоволство от гледката, наслаждаваше се на възмездието за смъртта на Рос и унищожаването на неговата Синя небесна мина…

Но докато се съсредоточаваше върху предишните си опити да победи хидрогите, Джес изведнъж бе споходен от образи, картини и мисли, предавани от самите вентали — новинарска сводка, излъчвана по невидимите връзки, които поддържаха водните същества. Съобщението не беше ясно, но Джес успя да схване какво се е случило — Земните въоръжени сили бяха атакували поредния скитнически аванпост, родния дом на Нико Чан Тайлар, който едва бе успял да се измъкне. Четиринайсетте доброволци „водни носачи“ на Джес разнасяха незабелязано вентали из езерата и океаните на незаселени светове, където те можеха да растат на воля, и сега броят им непрестанно нарастваше. Макар че венталите имаха много сходни черти с верданите, световните дървета на Терок, доброволците на Джес не бяха претърпели метаморфоза, за да могат да общуват директно с тях, както бяха направили зелените жреци на световната гора.