Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

„Настойчиво любопитство“ продължаваше да се носи към сгъстяващите се облаци. Рлинда рязко промени курса. Корабът прекоси външния слой на облаците и пое по курс, паралелен на екватора. Реморите не преставаха да ги следват, но забавиха скоростта. Рлинда изруга тихо — „Любопитство“ бе започнал да се тресе. Външната обшивка се загряваше бързо, но тя не забави скоростта.

— Това ли е планът ти? — попита БиБоб с глас, в който се долавяше нарастваща тревога.

— Преминахме право през облака, като куршум през корема на дебеланко. — Тя не откъсваше поглед от мониторите. — Надявам се да си помислят, че сме изгорели в него. Да не говорим, че сигурно се опасяват да не се натъкнат на дроги.

БиБоб се ококори.

— Не бях се сетил за тях.

— Е, в случая са дори полезни. От наша гледна точка.

— Щом това е единствената помощ, на която можем да разчитаме, песента ни е изпята.

Корабът се тресеше толкова силно, че зъбите на Рлинда тракаха. Искри хвърчаха от някои второстепенни системи. Тя не се съмняваше, че реморите ще извършат щателно сканиране на газовия облак. Боеше се само да не засекат следи от реактивните струи на двигателя. Всъщност дори да го направеха, докато се ориентираха и се появяха на мястото, тя вече щеше да е напуснала системата.

Избухна един от стабилизиращите двигатели и „Любопитство“ започна да подскача, но пръстите на Рлинда пробягаха по клавиатурата и тя скоро възстанови контрол. „Любопитство“ продължаваше да се носи стремглаво напред, подобно на запокитен през космоса айсберг. Корпусът поскърцваше отчаяно, сякаш крепежните елементи едва успяваха да го запазят цял.

Прекосиха атмосферата и корабът изскочи от другата страна като тапа от шампанско.

Сега вече Рлинда изключи всички системи и остави повредения „Любопитство“ да лети по инерция. Почти всички индикатори сияеха в червено, част от системите се бяха изключили напълно.

— Важното е, че оцеляхме — въздъхна БиБоб. — Другото няма значение.

Дори ако някой от пилотите се бе сетил за плана им, те отново разполагаха с огромна преднина. Рлинда отново се зае да сканира системата, като обърна особено внимание на един голям скован от ледове скален къс.

Внезапно от нищото пред тях се появиха два кораба. Формата и конструкцията им й бяха непознати. Единият изстреля предупредителен залп пред носа им, вторият пусна откос по двигателите и нанесе сериозни щети.

— Ей, внимавайте! — провикна се Рлинда в уредбата. — И без това днес си имахме доста ядове.

— Пригответе се да приемете гости — обадиха се от първия кораб. — Време е за разплата и вие си имате работа с най-свирепите скитници-пирати в Спиралния ръкав.

Рлинда се ухили, припомнила си за Ранд Соренгаард.

— Това вече съм го преживявала.

Пилотите на двата кораба излъчиха изображенията си: мъж на средна възраст с екстравагантен костюм на скитник и друг, издокаран по-добре, който заяви:

— Сега сте наши пленници.

Докато бунтовническият боен лайнер приближаваше Добро, с цел да подчини колонията на волята на Руса’х, вентилационните системи разпръскваха из него шайинг. В цилиндрите имаше достатъчно количество, за да въздейства на цяла планета, а какво оставаше за екипажа на един кораб.

Удру’х и адар Зан’нх продължаваха да се спотайват. Неколцина офицери забелязаха, че нещо не е наред, но докато вдигнат тревога, шайингът бе подействал на всички. Скоро целият екипаж беше объркан, интоксикиран, изпълнен с безразличие — и най-важното, напълно отрязан от мрежата на безумния губернатор.

— Дори и да са изгубени, поне умовете им са свободни — заяви Зан’нх с приглушен глас заради маската. — Жалко, че Тор’х не е на кораба. Щеше ми се да го затворя в моята килия и да го оставя да се измъчва там.

Помещенията на кораба се изпълниха с мъгла. Освободени от мрежата на Руса’х, обърканите войници и офицери вече не бяха свързани с тизма. Настъпил бе моментът Удру’х и Зан’нх да си възвърнат контрола и да подчинят екипажа на волята си. Задачата щеше да е доста деликатна.

Адар Зан’нх смъкна наметалото на единия от пазачите и отдолу се показа мундирът му. Беше измачкан, но въпреки това той се изправи гордо.

— Доста време чаках този момент. Искам да се кача в командното ядро.

— Както заповядате, адаре. — Удру’х му се усмихна.

Отправиха се към мостика. Макар че не искаха да се бият, и двамата носеха оръжия, в случай че някой се опита да окаже съпротива. Но войниците, които срещаха, сякаш не знаеха нито къде се намират, нито какво става.