Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

Остави отпуснатото тяло на един нар.

— Вратата е скрита. Стаята е осветена и щом запечатам помещението, ще си в безопасност. — Не че младият мъж можеше да го чуе. — Ще стоиш тук, докато се оправя със ситуацията.

Излезе и размести няколко сандъка, за да прикрие входа.

Забърза към главния вход, викаше пазачите, за да изгради защита срещу разбунтувалите се човеци. Технически новият губернатор беше Даро’х, но Удру’х можеше да се оправи по-добре с кризата. Зачуди се как ли се справя младият мъж в своята резиденция.

Когато се качи на основното ниво, видя Осира’х точно до вратата. Погледна го, усмихна се и я отвори широко.

Удру’х изкрещя, но нямаше как да я спре. Гневната тълпа изрева.

Когато младият Райдек’х реши да отседне в полуразрушения дворец, Антон се изненада. Според Язра’х обаче това беше правилното място за установяване на губернатора. Естествено Райдек’х си избра други покои, а не тези на Руса’х, нито пък помещенията, в които бяха държали баща му.

Вече няколко дни екипите продължаваха да събарят разрушени постройки, да разчистват пътища и да възстановяват посевите.

Междувременно двамата историци откриха, че подземното хранилище е почти напълно запазено.

— Това е като гробница, пълна с документи — заяви Антон с усмивка. — Какво ли ще намерим тук?

— Множество мистерии и информация, която не е била сметната за достойна за Сагата.

Няколко работници стояха пред вратите, готови да разбият тухлената стена. Изобщо не изглеждаха заинтересовани от това какво има вътре.

Язра’х гледаше котките си, които обикаляха неуморно по прашните тунели.

— Тук ли ще останете? Трябва ли да ви пращам охрана?

— Само храна. Мисля, че ще имаме предостатъчно работа — засмя се Антон.

Тя сви рамене, сякаш не можеше да разбере как двама мъже биха прекарали часове в помещение, пълно с прашасали документи. Въпреки това му се усмихна.

— После ще ми разкажеш какви нови истории сте намерили.

— Винаги мога да си измисля нещо.

— Искам само истински истории — отвърна тя намръщено.

Антон я помоли да остави котките при тях.

— Няма нищо по-добро от това да четеш с котка в скута — напомни й. Илдирийците явно не можеха да го проумеят.

Тримата работници започнаха да разбиват стената с чукове. Антон се дръпна от летящите парчета. След още няколко удара входът към хранилището бе отворен.

— Много отдавна тук са били складирани апокрифните документи. Тези писания не са попаднали в Сагата за седемте слънца и затова са останали с малка историческа ценност за паметителите. Дори понякога съществуването им се е отричало, но сега трябва да ги проучим, за да помогнем на мага-император.

Работниците доразчистиха входа и Вао’сх се вмъкна в хранилището. Носеше портативен осветител.

— Хиляди документи, които никой не е виждал от хилядолетия! Очаква ни много работа, паметителю Антон.

Посегна и извади първата купчина диамантени филми. Изглеждаше така, сякаш щеше да се разплаче. Отпрати работниците и подаде част от документите на Антон. Човешкият учен ги изнесе в по-осветената част на коридора и се взря в тях. Буквите бяха по-орнаментирани и архаични от тези, с които бе свикнал.

— Сигурно ще ми трябва помощта ти, за да ги разчета.

По заповед на губернатора — без съмнение идея на Язра’х — няколко слуги донесоха още блестители и две бюра. На Антон му се искаше и майка му да е тук и да види тези древни тайни. Маргарет Коликос щеше да се радва да помогне на сина си. Не беше чувал нищо за нея от много време. Дали бе още жива?

Двамата с Вао’сх започнаха да четат. Магът-император бе поискал отговори на въпроси, които никой не се бе осмелил да зададе. Трябваше да открият всичко за предишната война и начин, по който хидрогите да бъдат победени. Антон не възлагаше големи надежди на тези документи. Доколкото бе чел, последният конфликт се бе развил зле за всички.

Под земята лесно се губеше представа за времето, въпреки че исикските котки ръмжаха, понеже бяха огладнели. Язра’х дойде и се намръщи.

— Вие сте по-упорити и от екипите в полето. Няма ли да ядете? Да спите? Знаете ли откога сте тук?

— Нямам представа — отвърна Антон.

— Моля те, нареди на слугите да ни донесат храна — каза Вао’сх, без да вдига очи.

Антон погали златистата козина на една от котките.

— И може би няма да е зле да изведеш животните на въздух.

— Няма да е зле да изведа теб, паметителю Антон. Да направиш малко упражнения.