Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

Удру’х се съпротивляваше мълчаливо. Осира’х чуваше тъпите звуци на ударите. В паметта й изплуваха други образи на лицето на губернатора и тъмните размножителни бараки.

— Чакайте! — чу се ясният глас на Нира. — Спрете!

Осира’х се обърна и видя зелената жрица на стълбите. Беше довела и останалите си четири деца: стояха плътно зад нея.

Хората спряха да бият Удру’х. Осира’х бе мислила, че майка й ще се зарадва на случващото се, но Нира я изненада.

— Не го убивайте.

— Майко, знаеш какво ти направи той, както и на тези хора. И на мен.

— Не съм ти направил нищо лошо! — Окървавеният Удру’х се надигна, залитна и продължи: — Ти беше най-голямата ми надежда. Моята награда.

Осира’х го погледна с отвращение.

— Всяко докосване и всяка дума бяха като бодливата тел около лагера. Ти ме хвалеше след всяко трудно упражнение, но аз усещах единствено как жестоките ти ръце докосват майка ми.

Нира погледна дъщеря си и мъчителя си.

— Губернатор Удру’х, никога не съм искала да те мразя. С Джора’х бяхме щастливи в Призматичния палат, но ти ни отне щастието.

Тълпата беше отстъпила, но гневът й все още не бе преминал.

— Аз усещах болката и страданията на майка ми! — изкрещя момичето. — Как мога да забравя? Когато ти я изнасилваше, изнасилваше и мен!

— Не! — Удру’х изглеждаше наистина ужасен.

— Тя е моя дъщеря. Знае всичко, което си правил с мен. Предадох й спомените си в онази нощ, когато пазачите ме пребиха и обявихте, че съм мъртва.

Осира’х вдигна ръце и докосна лицето на бившия губернатор. Главата й се пръскаше от болка.

— Сега ще го накарам да разбере. Трябва да научи.

Той примигна, сякаш очакваше прошка, но момичето бе намислило нещо съвсем друго.

— Осира’х, какво…

Тя притисна длани към слепоочията на наставника си и го загледа яростно.

— Аз съм мост между расите. Разтворих се и станах проводник за хидрогите. — Изражението й беше плашещо. — Сега ще ти споделя нещо.

Удру’х започна да трепери. Очите му се разшириха и се изпълниха с ужас, но тя не го пусна.

— Стига! — изпъшка той. — Спри!

Осира’х го пусна и Удру’х отстъпи назад. Очите му се бяха изцъклили.

— Сега се чувства по същия начин като теб, майко. — Момичето се усмихна.

Удру’х гледаше към Нира така, сякаш я виждаше за пръв път.

— Може би все пак трябва да го убием? — каза Осира’х. — Искаш ли? Това няма ли да те накара да се чувстваш свободна?

Хората се разкрещяха, но Нира сякаш говореше само на децата си.

— Не. Може и да знаеш, че го мразя, но не знаеш какво искам. Омразата няма да ме освободи. Ти ме накара да видя братята и сестрите ти и да ги приема такива, каквито са, а не да ги отхвърлям заради произхода им. Помисли за брат си Род’х. Удру’х е баща му. Заслужава ли той да види как пребиват баща му до смърт?

Осира’х я гледаше объркано.

— Но аз го правя за теб, майко. Какво искаш?

— Искам промени за тези хора и този лагер. Вече сме достатъчно силни, за да може да ги изискаме. Промени, Осира’х. А не отмъщение. Насилието е лесно, но оставя петно, което трудно се отмива. Никога не бих поискала подобно нещо от теб.

Махна към окървавения Удру’х и добави:

— Вържете го и го отведете при новия губернатор. Той може да оправи нещата… стига да е достатъчно разумен.

Извън резиденцията на бившия губернатор цареше пълен хаос. Множество работници, слуги и пазачи бяха заклещени в жилищните сгради и не можеха да се измъкнат от пламъците. От всички страни се чуваха писъци.

В началото Стоунър и хората му запалиха складове и сервизни помещения, както и медицинския център. Но постепенно огънят обхвана и жилищата и мнозина илдирийци в момента изгаряха.

Бившите затворници с ужас слушаха воплите на попадналите в капан илдирийци. След малко се окопитиха и опитаха да разбият няколко врати, за да спасят заклещените хора.

В този момент се появиха стражите. Едрите войници се спуснаха върху бившите пленници и започнаха да ги секат с кристалните си мечове. Десетки бяха убити, преди хората да успеят да отстъпят. Ужасената Нира побягна към резиденцията на бившия губернатор, за да спаси децата си.

Там завари неочаквана гледка, но поне успя да предотврати едно убийство. Сега може би щеше да спре и останалите.

Чувстваше се ужасно. Бе планирала протеста и изгарянето на размножителните бараки, с цел да принуди Даро’х да направи по-съществени реформи. Въобще не бе предполагала, че ще се стигне до такива колосални разрушения. Ситуацията беше напълно извън контрол, а стражите убиваха всеки човек, на когото се натъкнеха.