Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

Разгневената тълпа поде призива и тръгна напред.

— Изгорете им сградите!

Разтревожената Нира усети, че последователите й излизат извън контрол.

— Не! Вече изгорихме бараките — това беше целта ни.

Огънят се разпростираше в сърцата им по-бързо, отколкото поглъщаше постройките.

— Нека си получат заслуженото!

Бараките вече бяха напълно погълнати от пламъците. Нира осъзна, че няма да си възвърне контрола над тълпата, и й призля.

Род’х видя, че гледа към селището, и я дръпна за ръката.

— Сега при баща ми ли ще идем?

Покрай цялата суматоха Нира бе забравила какъв му се пада Удру’х.

— Да, Род’х. Сега ще отидем при баща ти.

Постоянните дози шайинг циркулираха в тялото на Тор’х като пясъчна буря, която затуля слънцето. Наркотикът откъсваше ума на предателя от връзката с тизма. Восъчното му лице не бе изразило никаква емоция, откакто бунтът на Руса’х бе потушен.

— Спиш прекалено спокойно, Тор’х — измърмори Удру’х. — Всички сме принудени да се сблъскваме с последиците от изборите си. — Той се обърна и излезе от стаята на бившия престолонаследник. Трябваше да го премести в резиденцията на Даро’х. Но не сега. Беше поканил Осира’х на прощална вечеря, преди да замине за Илдира, и възнамеряваше да прекара приятно.

Момичето вече го очакваше. Стоеше до масата, облечено в официалната си дреха. Удру’х за момент спря. Беше я отгледал почти като своя дъщеря, научил я беше на всичко необходимо, за да спаси империята — и тя бе успяла. Мисълта за това щеше да го топли винаги, дори да не получеше признание за работата си на Добро, дори ако магът-император го накажеше за стореното на Нира. Важното бе, че програмата беше успяла.

Той зае мястото си и слугите започнаха да поднасят напитки, ордьоври, плодове и съдове с топла храна. Удру’х усили светлината, въпреки че момичето нямаше нищо против да седи и на по-тъмно. Напоследък прекарваше твърде много време при майка си и другите обекти. Добре че тази вечер бе решила да дойде, където й бе мястото.

— Трябва ли да ви наричам губернатор? Или бивш губернатор?

— Можеш да ми казваш чичо. — Усмивката изобщо не му отиваше.

Тя прие думите му без коментар.

Хранеха се бавно, без да показват наслада. Удру’х не разбираше защо се чувства странно. Бяха вечеряли заедно толкова много пъти.

— Това ми напомня колко време прекарвахме заедно, докато се обучаваше. — Изпитваше горчиво усещане за загуба. — Като малка искаше единствено да ме зарадваш. Това не бе толкова отдавна.

Осира’х го погледна с големите си очи. Изглеждаше някак отдалечена, отнесена.

— Сякаш изминаха хиляда години.

Не можеше да си представи какво е преживяла, когато я бяха спуснали в газовия гигант, за да установи контакт с хидрогите или да загине. Какво ли бе, станало със съзнанието й, когато го бе разтворила за извънземните същества?

— Съжалявам, че трябваше да преминеш през толкова трудности.

— Беше необходимо — отвърна Осира’х все така отнесено, след което попита с твърд глас: — Съжаляваш ли за това, което си причинил на майка ми?

Той се намръщи. Зелената жрица не беше от значение, но явно бе напълнила главата на дъщеря си с ужасии.

— И това беше необходимо.

Отвън се чу шум и крясъци. Удру’х отиде до широките прозорци и погледна към човешкото селище. Виждаха се ярки пламъци. Размножителните бараки горяха!

— Какво правят? — В сухия сезон вятърът можеше лесно да разнесе пожара.

По улицата приближаваше тълпа. Разтревожените илдирийци тичаха към домовете си, а хората ги преследваха и трошаха уличното осветление със земеделските си инструменти.

Това беше лудост! Удру’х побърза да залости вратата.

— Осира’х, стой тук! Това е бунт! — Даро’х беше предоставил на хората твърде много свобода и твърде бързо. Трябваше да предупреди младия губернатор. Експерименталните обекти не можеха да схванат какво е да си свободен.

Момичето спокойно се приближи до прозореца. Трима илдирийски пазачи с портативни блестители се опитаха да оформят защита, но хората се нахвърлиха върху тях като побеснели.

Удру’х изтича в стаята на Тор’х. Презираше направеното от престолонаследника, но беше длъжен да го защити. Ако зависеше от него, щеше да го хвърли на тълпата, да го разкъсат на парчета. Но магът-император беше дал ясни инструкции и Удру’х не искаше да разочарова брат си пак.

Вдигна отслабналото тяло и го пренесе по стълбите към подземното скривалище. Помещението бе проектирано за подобни случаи и щеше да е перфектно за Тор’х.