Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

— Хидрогите подновиха исканията си. Адар Зан’нх ще бъде изпратен на Земята да предложи подкрепата на Слънчевия флот.

— Това измама ли ще е? — попита Удру’х.

— Не знам. Повечето бойни лайнери се събират на Илдира и се готвят за заминаване.

Осира’х усети как разочарованието я пробожда като нож през сърцето. Искаше й се да изпищи, че баща й се е предал толкова лесно.

— Нима магът-император се е съгласил? — изрази учудването си и Даро’х.

— Това е единственият начин да спаси империята. Благодарение на помощта на Осира’х.

Призля й, когато видя усмивката на Удру’х.

— Защо баща ми е поискал да чуя това?

— Предполагам, магът-император е решил, че ще си доволна, че си успяла да изпълниш задачата и нашата размножителна програма не е била напразно.

Осира’х усещаше, че все още може да докосне хидрогите, но бе заслонила съзнанието си от тях и не искаше да им сподели тази информация. Беше се надявала никога повече да не й се налага да влиза в контакт с тези същества. Но пък щом Удру’х можеше да пази тайни от мага-император, и тя щеше да запази своите от хидрогите.

Обърна се към Даро’х.

— Губернаторе, след като съборихте оградите и освободихте хората, ще им кажете ли, че расата им е обречена? Или ще ги оставите да работят щастливо, докато хидрогите не дойдат да ги избият?

— Нямам власт над хидрогите! — отвърна Даро’х и разпери ръце.

— Няма нужда да им казваме истината, тя само ще ги обезпокои. — Удру’х се обърна към куриера. — Искам да се върна заедно с вас на Илдира. Вече нямам работа тук, а магът-император ще има полза от съветите ми в тези трудни времена.

Когато над Добро се спусна мрак и илдирийците се прибраха в добре осветените си жилища, доскорошните затворници се събраха на тайна среща.

Жилищните сгради бяха почистени и разполагаха с нови легла и мебели. Хората вече имаха право да си строят домове извън границите на поселището. Освен това можеха да си създават семейства, с когото искат, а не както преди, според гениите комбинации. Но това, че бяха съборили оградите, не означаваше, че са свободни.

Осира’х знаеше, че щастливото им бъдеще е съвсем илюзорно. Баща й се бе провалил, точно както се бе опасявала. Новините на куриера бяха прекършили и последната й надежда. Хората заслужаваха да узнаят истината за съдбата на расата си.

Новият губернатор не им бе показал записите на огромния кораб, с който бяха напуснали Земята, и как илдирийците ги бяха отвлекли, за да създадат телепатичен посредник с генетичните си експерименти. Хората бяха изкарали много поколения в плен, при това ненужно.

„Родителите ми постигнаха с любов това, което тази насилствена програма не можа за векове“.

И за какво? За да се стигне до унищожението на човешката раса?

Дори Нира слушаше с ужас, докато момичето им разправяше цялата история. Наследниците на „Бъртън“ бяха тормозени много години, но сега разбираха, че са били и лъгани. Бяха пешки, използвани да сложат край на собствената си цивилизация.

— Големият въпрос е — какво да правим сега — каза Стоунър.

— Трябва да сме благодарни на новия губернатор — отвърна една възрастна жена. — Нещата се подобриха. Останалото е извън нашата власт.

— Нима това е достатъчно? — извика Гневно Осира’х. Израсналите в плен хора не познаваха друг живот, освен робството и постоянните изнасилвания. — Никога няма да ви позволят да напуснете Добро. Даже сигурно ще бъдете избити, заедно с останалото човечество.

— Но сега сме свободни — каза един оплешивяващ мъж. — Нали губернаторът ни обеща?

Нира откъсна поглед от тъмния прозорец.

— Нима можем да вярваме на губернатора? Спомнете си какво правеше с нас Удру’х. А сега и плановете на Джора’х… — Тя затвори очи. — Не може да е истина.

— Истина е — отвърна Осира’х и я докосна по рамото.

Момичето усети, че хората започват да осъзнават сложността на ситуацията. Опитваха се да постигнат баланс между жаждата за отмъщение и желанието за мирно съществуване и нов шанс.

Стоунър стисна зъби и наведе глава.

— Какво можем да направим? Не знаем как да се сражаваме. Как можем да повлияем на нещата? Дали да не отидем при губернатора Даро’х? Да поискаме да предприеме нещо?

Нира повиши глас, сякаш най-сетне бе решила да прегърне отмъщението.

— Даро’х може и да е новият губернатор, но вината не е негова.

Осира’х затвори очи, опитваше се да заличи всеки добър спомен, който имаше от чичо си. Всички моменти, в които й бе показвал любов и уважение. Той се готвеше да напусне Добро и я бе поканил на прощална вечеря. Това щеше да е перфектният момент за действие. Бившите пленници трябваше да планират всичко внимателно.