Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

Старият свещеник-философ се присъедини към него без покана. Колкер не беше сигурен дали срещата им е случайна, или старецът го е проследил. И двамата се взираха в гората от кристални сгради.

Колкер искаше да бъде оставен на мира, но пък жадуваше за разговор. Просто не можеше да реши как да говори с хиперрелигиозния илдириец.

— Самотен съм. Никога не съм бил толкова самотен.

— Аз не съм. И никога не съм бил. — Старият мъж вдигна поглед нагоре, въпреки че небето бе толкова ярко, че Колкер непрекъснато примигваше. — На моята възраст погледът се замъглява. Трябва да гледам право в слънцата, за да ги усетя. Но в мен грее ярко Източникът на светлина. Душевните нишки ме топлят. — Той вдигна с костелива ръка медальона на гърдите си. — Тъжно ми е, че не можеш да почувстваш тизма, приятелю. Ако можеше да се свържеш към нашата мрежа, никога нямаше да се чувстваш самотен.

Колкер се обърна на другата страна.

— Знам какво би ми помогнало и то не е вашият тизм. — Искаше му се да говори, но не и с някой толкова самодоволен.

Старецът видя, че е нежелан, и бавно се изправи, като зле поддържана древна машина.

— Нямаше да мислиш така, ако разбираше повече от това, което ти казвам.

Колкер въздъхна. Свещеникът така или иначе беше тук, тъй че можеше да го послуша. Може би това щеше да го откъсне от проблемите.

— Почакай. Аз съм твоята запленена публика. — Не можа да прикрие горчивината в тона си. Непрекъснато мислеше за изгубената фиданка. — Обясни ми.

И Тери’л започна да разказва.

Осира’х отиде да вечеря с бившия губернатор, а Нира и останалите хора се заеха да доуточнят плана си. Удру’х се преструваше, че момичето ще му липсва, и мислеше, че и на нея ще й е тъжно. Жестокият илдириец възнамеряваше да напусне Добро и да забрави всичките си престъпления. Нира нямаше да му позволи да се измъкне.

Ненавиждаше го заради физическия и психически тормоз, на който я бе подлагал. Беше толкова щастлива, когато разбра, че е бременна за първи път. Осира’х беше зачената с любов — нещо непознато дотогава за престолонаследника, чиято цел бе да направи колкото се може повече деца. Искаха да отгледат бебето си в Призматичния палат и да му осигурят всичко необходимо, а ето какво се бе случило.

Откакто научи за преговорите с хидрогите, Нира се питаше какво ли наистина ще направи Джора’х. По време на пленничеството си имаше твърда вяра в него. Сега го приемаше само като „мага-император“, човек, който е загубил сърцето си при наследяването на трона.

Тази вечер ядосаните хора се бяха събрали в една от сградите и очакваха тя да ги поведе. Щяха да покажат на илдирийците докъде се простира гневът им.

— С формалното ни освобождаване илдирийците ни дадоха сила, за която не подозират. Досега са ви възприемали като мекушави и безпомощни. Тази вечер ще им покажем, че не сме им вече пешки. Тази нощ ще изгорим старото, ще заличим белезите и ще положим началото на новия старт. Ще разберем доколко държи на думата си новият губернатор.

Тя погледна децата си. Беше успяла да ги прибере без проблеми от илдирийското поселище: след като Даро’х беше отворил вратите на лагера, вече никой не ги наблюдаваше. Децата бяха просто остатъци от прекратената програма.

Стоунър улови погледа й.

— Няма ли да е опасно за тях? Ами ако дойдат пазачите?

— Важно е да видят това. — Осира’х беше обяснила на братята и сестрите си как са били измамени, че могат да помогнат на империята и че в крайна сметка ще допринесат за гибелта на майчината си раса. Дори Род’х беше прозрял истината и сега всички деца я подкрепяха.

Хората бяха приготвили факли и запалители. Илдирийците се ужасяваха от мрака, но… тази вечер Нира възнамеряваше да им даде пламък, който никога да не забравят.

Събраха се пред размножителните бараки. Всички мразеха тези сгради. Нира взе една факла и подпали близката стена.

— Изгорете ги.

Сградите бяха седем и всяка стая беше пропита с вековни болезнени спомени. Децата й взеха факли и подпалиха другите стени. Включиха се и останалите хора. Нощният вятър помагаше за разпалването на пожара. Бараките започнаха да димят и пращят.

Скоро ярките пламъци привлякоха вниманието на илдирийците в добре осветеното им селище. Откъм сградите на докторите и пазачите започнаха да светят блестители.

— Това не е достатъчно! — изкрещя Бен Стоунър. — Да изгорим и селището им! То е построено с робския труд на нашите прадеди. Ако ние ще започваме отначало, нека и те направят същото.