Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

— Всички знаем кой ръководеше програмата — каза Осира’х — и кого трябва, да виним.

Машинното помещение на бойния лайнер бучеше от шума на двигателите и разговорите на екипажа. След завръщането на хидрогите нуждата от спешни действия бе нараснала неимоверно. Но доколкото виждаше Съливан, илдирийците не бяха стигнали доникъде.

Инженерът Шир’оф ги водеше на обиколка из машинното. Спуснаха се по металните стълби покрай извитите реактори и цилиндрите, пълни с нажежени екти. Показваха им всяка палуба и всяко помещение. Около тях имаше стотици членове на екипажа, поне три пъти повече, отколкото бяха нужни според Съливан. Постоянният шум го дразнеше. Липсваха му Лидия, децата и внуците.

„Ако успеем да постигнем нещо, илдирийците ще ни освободят. Стига адарът да удържи на думата си“.

Табита попиваше информацията със смесица от удивление и неприязън. Беше отказала да си води бележки на илдирийския датапад, който й бяха дали.

— Сигурно е същият модел, който сте ползвали преди двеста години.

Шир’оф се усмихна, сякаш това беше комплимент.

— Стигнали сме върха на цивилизацията си. Няма нужда от подобрения. — Явно не можеше да види пукнатината в логиката си.

— И ето че загазихте. След като сте си вирили носовете толкова поколения, вече не можете да измислите нова идея.

Адар Зан’нх ги очакваше в командния център.

— Покажете ми откритията си. Нямаме никакво време. Трябва да замина на Земята и ако не откриете нещо, докато се върна… — Реши да не довършва думите си.

— Разполагахме само с няколко дни — каза Съливан.

— Да, на мен обикновено ми трябва поне седмица, за да се справя с непобедими врагове — обади се саркастично Табита. — Не мога да измисля нова оръжейна система, да я произведа и да я монтирам за два дни.

— Но точно това се иска от нас.

Табита изпука кокалчетата на пръстите си. На екрана се виждаха хиляда и тристате бойни кораба, които кръжаха в орбита.

— Значи ще трябва да се справяме, с каквото разполагаме. Дали не можем да ползваме Слънчевия флот по друг начин?

Съливан огледа дейностите в командния център. Имаше толкова много народ, че се чувстваше насред оживена улица.

— Ето какво си мисля. — Табита прехапа долната си устна. — Единственото, което може да унищожи бойно кълбо, с изключение на фероуите, е таранирането с голям кораб. Точно както е направил вашият командир. Но сигурно не можете да произведете хиляда празни лайнера и да ги хвърлите срещу хидрогите, нали?

Зан’нх прие коментара й напълно сериозно.

— Не е нужно да са празни. Слънчевият флот има седем кохорти. В краен случай ще ги използваме по този начин.

Съливан осъзна, че всъщност не е виждал в илдирийската империя нещо като компита.

— Но на тези кораби има толкова много екипаж. Нямате ли автоматични системи, които да намалят загубите в битка?

Адарът поклати глава.

— Империята не разполага с интелигентни машини, роботи и компетентни компютъризирани компаньони. Това е част от сделката ни с кликиските роботи. — Лицето му запази каменното си изражение. — Поредната лоша сделка.

— Значи всичко се прави на ръка? — попита Съливан невярващо.

— Не ни липсва работна сила.

— Искаш да кажеш, че когато адар Кори’нх таранира хидрогите, всички кораби са били с пълен екипаж?

— Минимален — отвърна Зан’нх. — Нямаше друг начин.

Съливан се зачуди какво ли разбират илдирийците под „минимален“.

Табита присви вежди.

— Май трябва да ви обясня някои нещица за автопилота и автоматичните системи за управление.

Когато се покатереше на върха на някоя от кулите в Призматичния палат, зеленият жрец можеше да си представи, че седи в короните на световната гора на Терок. Топлата светлина на слънцата се стичаше по зеленикавата му кожа като разтопено масло.

Но след като му бяха отнели фиданката, нищо не можеше да му достави радост. Беше загубил единствената си възможна връзка със световната гора. Фиданката бе мъртва. Магът-император наистина бе чудовище — и кроеше още по-голямо предателство.

Високо в небето се виждаха бойните лайнери и помощните кораби. Сякаш цялото население на Илдира бе заето с всякакви трескави дейности. Таловете Лорие’нх и Тае’нх вече подготвяха лайнерите, които щяха да участват в нападението на Земята.

Съливан, Табита и повечето миньори бяха изпратени на работа. Зеленият жрец не се бе чувствал никога толкова самотен.