Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

След като изпрати Осира’х на Добро, Джора’х призова четири от седемте кохорти на Слънчевия флот да охраняват Илдира. Таловете Ноду’нх, Лорие’нх, Тае’нх и Ур’нх разполагаха с повече от хиляда и триста кораба. Хидрогите обаче въобще не бяха впечатлени от подобна демонстрация на сила. Дванадесет бойни кълба се промъкнаха покрай лайнерите, без да откриват огън.

Този път Джора’х не разполагаше с Осира’х, която да действа като посредник. От друга страна, хидрогите не можеха да ползват връзката си с нея, за да узнаят плановете му.

Магът-император стана от кристалния трон и тръгна към една от най-високите кули. Сякаш отиваше на собствената си екзекуция.

— Аз съм водачът на илдирийците — каза на себе си на глас. — Трябва да управлявам и да защитавам империя, която е просъществувала хилядолетия. Ще направя каквото е нужно, за да спася цивилизацията си. Дори ако си навлека вечно проклятие.

Баща му щеше да се съгласи да унищожи човечеството без никакви угризения и колебания. Сайрок’х беше извършил множество чудовищни дела за благото на империята.

„Но аз не съм баща ми. Все още“.

Застана на върха на кулата и зачака под ярката светлина на шестте останали слънца. Бойните кълба се спускаха като астероиди. Приличаха на юмрук, готов да размаже двореца и целия град.

Според докладите на Слънчевия флот хидрогите и фероуите се сражаваха на множество звезди. Въпреки това тази война въобще не пречеше на хидрогите да се занимават с останалите заплахи.

Първото кълбо се спусна и от него се отдели малка сфера, блестяща като капчица роса. Вътре стоеше един хидрог, приел обичайния образ на скитник, с който винаги се представяха. Дали бе същият пратеник, или друг? Дали въобще имаше значение?

— Нашите планове вече са ясни и скоро ще имаме нужда от вас.

Засега трябваше да им сътрудничи, но това не означаваше, че трябва и да му харесва.

— За какво?

— Ще изпратим малка група бойни кълба да нападне Земята и ще разчитаме на вас да унищожите хората.

— Да ги унищожим ли? Тяхната армия не отстъпва на Слънчевия флот.

— Вече не е така. Собствените им компита ги предадоха. Вашата мощ ще е напълно достатъчна.

Джора’х обмисли за момент новата информация.

— И защо собствените им компита са се обърнали срещу тях?

— Защото бяха програмирани да го направят.

Нашите съюзници, кликиските роботи, мразят хората, защото са създали мислещи машини.

— Но илдирийците никога не са създавали мислещи машини. Обещахме го на кликиските роботи много отдавна. Защо заплашвате моята раса?

— Вашата раса е незначителна. Няма да ви унищожим, ако ни помогнете в тази дребна схватка. Имаме древно споразумение с кликиските роботи.

— Имате споразумение и с нас.

— Точно затова няма да ви унищожим, ако изпълните ролята си. Ще изпратим бойни кълба на другите илдирийски планети, за да сме сигурни, че ще удържите на думата си.

След това пратеникът равнодушно започна да обяснява как Слънчевият флот трябва да заблуди хората и да ги удари, когато най-малко очакват.

Студеният вятър духаше в лицето на Джора’х. Кръвта във вените му се смръзна, но нямаше избор, освен да слуша.

Веднага щом хидрогите си тръгнаха, Зан’нх се върна към обичайните си задължения. Той беше едновременно адар и престолонаследник и се чувстваше твърде безполезен и в двете длъжности. Четирите му кохорти дори не бяха получили позволение да нападнат хидрогите!

В покоите му го очакваше нова жена. Беше от кастата на паметителите, интелигентна и красива по свой начин. Лицето й сменяше цвета си според емоциите и Зан’нх реагираше според това, докато се любеха.

Магът-император го бе направил престолонаследник, въпреки че това право не му се полагаше по рождение. Задълженията имаха и приятна страна, но Зан’нх вече бе започнал да забравя имената на всички доброволки, с които бе спал. Щеше да му е трудно дори ако бе чистокръвен благородник, а той бе наполовина от воинската каста. Справяше се по добре с командването и тактиките, отколкото с дворцовите връзки. За щастие, на жените това въобще не им пречеше.

— Вие почетохте кастата ми — каза паметителката и лицето й се оцвети в светлосиньо. — Сигурна съм, че ще зачена здраво дете.

Зан’нх се сети да я погали по лицето и раменете, въпреки че жестът му се струваше странен. Едно време баща му обсипваше любовниците си със скъпи дарове и разполагаше с цяла тълпа служители, които внимателно следяха развитието на потомството му. Адарът предпочиташе да се занимава с военни дела. Особено сега, когато трябваше да победи хидрогите!