Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

Джес искаше да потърси друг начин и опита да спре венталите. Искаше да ги убеди да спасят майка му, а не да я унищожават. Древната битка с кликиската царица бе унищожила цяла планета, а илдирийският септар бе имал мощта на боен флот.

Венталите обаче възнамеряваха да се справят с Карла дори това да причинеше унищожаването на Плумас.

Тялото на майка му затрепери — венталите извличаха и пречистваха все повече влага от плътта й. Джес изплака. Но нямаше как да ги спре.

Изражението на Карла омекна, стана по-човешко… някак майчинско. Дали това бе номер?

— Джес, знаеш какво трябва да направиш. — Тя спря да удря тавана, атаките срещу него и Ческа също спряха. Майка му опитваше да се затвори в себе си и да намали защитните сили на вентала.

Джес разбра, че го прави съзнателно. Знаеше, че това действително е част от майка му. Тя се бе вкопчила в остатъците от спомени и се бореше с поквареното същество. Разбираше чудовищните щети, които можеше да причини, и отказваше да продължи. Вече бе сигурен, че това е майка му.

Но венталите му бяха казали, че това е невъзможно. Зърна внезапно блесналата човечност в очите на Карла. Но как бе възможно венталите да грешат? И ако не бяха прави, какви ли други грешки бяха допуснали? Внезапните му колебания бяха толкова вредни, колкото присъствието на покварения вентал.

Затова реши да ги отхвърли. Вече бе направил избора си. Бе приел тези същества, бе отхвърлил собствената си човечност, за да води битките им.

Виждаше какви щети е причинило поквареното създание и си спомняше за миналите случаи. Знаеше, че трябва да я спре. Тук.

И спря да се съпротивлява на венталите. Не откъсваше очи от майка си. Вложи цялата си енергия, както и тази на Ческа. Усещаше силата на човешкото й сърце, както и неземната мощ в нея.

Тежкият удар се стовари върху Карла като оръдеен залп. Тя го прие с някакъв намек за усмивка и облекчение. Кожата й се изсуши и започна да се напуква. Лицето й се мумифицира.

Бурята продължи да набира мощ и накрая Карла се пръсна на парчета, които се разпаднаха на прах. Поривите на вятъра ги отнесоха.

Венталската буря постепенно стихна и не остана и следа от поквареното създание, което беше и майка му.

Останали без контрол, оцелелите червеи тръгнаха обратно към водите.

Оцелелите водни миньори започнаха да излизат от скривалищата си. Появиха се и тримата му чичовци.

— Не разбирам какво точно стана — каза Кейлъб. — Но не съм сигурен, че искам да знам.

Джес не каза нищо. Не бе трябвало да вади майка си от ледения гроб. С действията си бе причинил истинско бедствие.

— Всичко свърши — каза Ческа, спомнила си, че е говорителка на клановете. Хората не я бяха виждали от разрушаването на Рандеву и не знаеха за промените. — Вече сте в безопасност. Може да се връщате към нормалния живот.

Кейлъб огледа разрушенията и изръмжа:

— Нормално ли? Първо хидрогските атаки и нападенията на Голямата гъска, а сега това. От много отдавна няма нищо нормално.

Бойните лайнери на тал О’нх пристигнаха на Хирилка и се заеха с тежката задача да разтоварят хората и екипировката. Хиляди инженери и работници пренасяха сандъци и машини. Всички горяха от нетърпение да започнат работа.

Планетата бе претърпяла две сериозни бедствия: атаката на хидрогите и бунта на лудия губернатор. Но магът-император нямаше да изостави един от световете си дори в тези трудни за империята времена.

Антон и Вао’сх бяха на борда на флагмана и гледаха как Язра’х окуражава младия губернатор.

— Вече съм изтощен, а още не сме почнали — каза Райдек’х, гледаше на екрана какво става на планетата.

Язра’х откъсна очи от исикските котки, които се отъркваха в краката на Антон, и се обърна към момчето.

— А аз нямам търпение да започнем. Заседяхме се твърде дълго на този кораб. — Разкърши рамене. — Имаме много работа, Райдек’х.

— Но аз не съм работник или войник. Аз съм благородник.

— Нима това означава; че си безсилен пред предизвикателствата? Глупости. И аз съм с благородно потекло, но мога да победя всеки воин и не ме е страх от тежка работа. Ще те науча как да управляваш Хирилка. — Язра’х отметна червеникавата си коса. Антон улови хитрата й усмивка и остана със странното чувство, че се опитва да го впечатли.

— Двамата с паметителя Коликос бихме желали да слезем с първите кораби — каза Вао’сх. — За да наблюдаваме по-добре важните събития.

— Язра’х, трябва ли и ние да кацаме веднага? — оплака се Райдек’х. — Тук е по-удобно… и организирано.