Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

— Все още имаме шест слънца и Илдирийската империя ще издържи — каза Язра’х със заповеднически тон. — Трябва да издържи.

— Всеки офицер от Слънчевия флот живее само за това — добави тал О’нх.

Антон знаеше, че тези думи са предназначени за илдирийците и специално за младия губернатор, но въздействаха и на него. Осъзна, че освен с очевидната си физическа сила Язра’х се отличава от повечето хора, с които бе говорил, и с ума си. Всеки учен забелязва подобни неща.

Пъстрата тълпа се насочи към кликиския транспортал и новия им дом. Това място щеше да е ново начало, втори шанс. С чувство за дежа вю момичето вдигна брадичка, събра кураж и пристъпи през каменния прозорец. След секунди се озова на новата колония.

Ларо.

След всичко преживяно Орли Ковиц не беше сигурна, че й се ходи на друг кликиски свят, но нямаше какво да прави. Супероптимистичният й баща щеше да нарече Ларо страхотна възможност. Но сега бе мъртъв, заедно с всички на Корибус. Опита се да не мисли за това.

Бе решила да се присъедини към бежанците от Крена. Имаше съвсем малко притежания: евтиния синтезатор, няколко дрехи и множество лоши спомени. Беше сираче на четиринадесет години.

След трагедията на Корибус лицето й се бе появило по всички новинарски мрежи, Орли се бе надявала, че ще открие истинската си майка. Но не стана така. Нямаше значение, щеше да се справи и сама. Дори тук.

Лавандуловото небе беше прекрасно: пастелни цветове над сухия пейзаж. Първоначалните колонисти и войниците от ЗВС вече бяха издигнали сносно селище. Приятелят й господин Стайнман спря до нея и подуши въздуха.

— Изглежда прилично и има обширни пространства. От шума на Земята направо ме заболя глава.

— Надявам се, че няма да се наложи да се храним с гризари — каза Орли с гримаса.

— Надявай се. И тук ще има нещо не по-малко противно.

Около транпортала имаше войници. Извънземните руини бяха оградени, сякаш за да се възпрепятства достъпът на колонистите. Това не беше добър знак.

Появиха се посрещачи. Повечето носеха странни дрехи с пищни бродерии и цветни шалове, много по-различни от семплите, но практични гащеризони, с които бе свикнала на Дремен и Корибус.

— Не очаквах, че тук ще има толкова скитници — каза Стайнман.

Орли остана с впечатлението, че единствено бежанците от Крена са доволни, че са попаднали на Ларо. Оказа се, че скитниците са военнопленници, събрани от многобройните нападения на ЗВС, и естествено се чувстваха нещастни. Оригиналните заселници не харесваха факта, че обещаната им земя е превърната в лагер, а зевесетата се чувстваха изоставени да наглеждат шепа колонисти в този изолиран пост. На никого не му харесваше тук.

Но Орли и хората от Крена нямаше къде да отидат.

Водачът на скитниците, дебел мъж, казваше се Роберто Кларин, скръсти ръце. Стараеше се да прикрие неудоволствието си.

— Шиз, поредният тъп план да ни интегрират в обществото. Голямата гъска мисли, че ако се установим тук, ще забравим какво ни причиниха.

Орли се обърна към скитника; мислеше за собствените си неволи и за новите стартове, които бе започвала с баща си.

— Никой не може да те накара да забравиш лошите неща. Но трябва да продължиш напред. В противен случай спомените ще те погълнат като подвижни пясъци.

Кларин я погледна и се засмя.

— В името на Пътеводната звезда, хлапе, надявам се, че всички новобранци са като теб.

След като минаха през портала, новодошлите извадиха багажа си, инструменти, пакети с храна — всичко, които бяха успели да спасят от света си, преди да замръзне. Орли притисна торбата със синтезатора към гърдите си.

Скоро цялото място се превърна в пазар. Скитниците и първите заселници искаха да видят какво са донесли бежанците от Крена. Орли се чудеше дали ще се намери някоя колибка за нея, или някое семейство ще я осинови. Не беше сигурна какво предпочита. Вече не беше дете. В никакъв случай.

Кметът Руис, представител на Крена, се срещна със скитниците и водачите на първите заселници и заяви:

— Обещавам, че ще направим всичко, за да сме полезни. — Обърна се с усмивка към един висок мълчалив мъж с кафява кожа. — Имаме доста експерти с нас и няма да сме ви в тежест. Заедно можем да преодолеем всичко. Нали, Дейвлин?

Мъжът отвърна с усмивка, която накара белега на лявата му буза да потрепне.

— Да, имаме известни способности в решаването на проблеми. — И добави по-тихо, но въпреки това Орли го чу: — По-добре ми измисли ново име, ако ще оставам с вас. Не искам председателят да разбере, че съм още жив.