Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

Но кликисите бяха изчезнали и сега Сирикс можеше да мрази само хората. И го правеше с пълна отдаденост.

Ударът по ЗВС беше внезапен и ефективен. Компитата вече контролираха бойната група на квадрант 3. Няколко кораба се бяха измъкнали, но роботите бяха овладели ядрото на флота и можеха да го използват срещу човечеството. Това беше победа, достойна за най-кръвожадните кликиски кошери.

Програмата в бойните компита бе сработила напълно. Глупавите хора вярваха на обещания и не подозираха нищо. Кликисите не биха допуснали подобна грешка.

Сирикс и още пет робота се качиха на корабите от квадрант 3 веднага щом разбраха за успеха. Според базата данни адмирал Крестон Ву-Лин — чиято кръв беше напоила мостика — бе един от най-компетентните командири на ЗВС, но дори той не се бе съпротивлявал дълго.

Компитата събраха труповете от палубите и ги изхвърлиха в космоса с военна ефективност. Кръвта и телата не пречеха на Сирикс, но можеха да затруднят придвижването в по-напечени ситуации.

Планът на Сирикс беше лесен и прост. Обединените бойни групи от квадрант 3 и 0 щяха да нападнат Земята. Щом унищожаха столицата на човечеството, щяха да продължат с постепенно прочистване на човешките колонии.

Хората бяха създали и поробили своите компютъризирани компетентни компаньони точно както бе постъпила със своите роботи кликиската раса. Човеците не бяха толкова жестоки и ужасяващи, но бяха извършили същото престъпление. Сирикс и неговите помощници бяха освободили бойните компита и бяха намерили начин да премахват ограничаващите програми на другите модели. Но много компита, като ДД, не разбираха този ценен подарък и отказваха да скъсат оковите си.

Това обаче нямаше значение. Роботите бяха унищожили създателите си преди много векове с помощта на хидрогите и сега щяха да направят същото с хората. Тогава всички компита щяха да са свободни, така или иначе.

Но първо трябваше да се погрижи за належащите проблеми. Неочакваната парализа на корабите от квадрант 0 го накара да поотложи плановете, но кликиските роботи бяха търпеливи. Те вече бяха чакали хиляди години.

Генерал Ланиан се бе оттеглил с набързо събрания си флот, а останалите съдове от бойната група се носеха в пространството. С помощта на кодирания машинен език Сирикс поиска пълен опис на наличните кораби и щетите, нанесени от кадетите на Ланиан. Не бе очаквал, че командирът на ЗВС ще стреля по собствения си флот, вместо да го остави в ръцете на врага. Действията всъщност бяха логични, но емоционално податливите хора рядко постъпваха логично…

Стотици бойни компита разглобяваха системите на парализираните кораби, за да успеят да ги подкарат отново. Фанатичните човеци можеха да се върнат по всяко време и да унищожат още от собствените си съдове.

В името на ефективността Сирикс бе изпратил хиляди компита да поправят външните повреди в корпусите. Неуморните машини сменяха разбитите плоскости и демонтираха ненужните животоподдържащи системи. Останалите бяха заети с оправяне на парализираните компютърни модули.

Щяха да успеят съвсем скоро. Беше само въпрос на време.

Получи съобщение от един робот, който бе отишъл на борда на една от парализираните манти. Заради бързото оттегляне генерал Ланиан бе изоставил някои, от екипите си. Кадетите се бяха барикадирали на мостика, но нямаше как да се измъкнат.

— Долавяме шумове от разрушаване — доложи кликиският робот. — Явно са разбрали, че няма как да избягат.

— Точно в такива моменти хората са най-опасни — предупреди го Сирикс. — Трябва да пробиете и да ги спрете.

Щракна с щипците си. Усещането беше задоволително. Крайниците му имаха множество сензори, но не можеха да се мерят по чувствителност с биологичните нервни окончания. Въпреки това той вече бе изпитал удоволствието да разрязва плът с острите си накрайници, да откъсва месо и да чупи кости, да усеща как гъстата топла кръв се размазва по корпуса му. Оригиналните кликиси щяха да го разберат много добре.

— Ще дойда лично на мантата и ще ви помогна, ако хората са още живи.

Отиваха на Хирилка. Антон стоеше с Язра’х и Вао’сх в командния център на флагманския боен лайнер и се стараеше да не пречи.

Повече от триста украсени кораба бяха излетели от Илдира на тази спасителна акция. Водеше ги едноокият тал О’нх, втори в командването след адар Зан’нх. Според разказа на Вао’сх старият командир бе загубил лявото си око при експлозия още като септар. Сега носеше обработен скъпоценен камък в празната кухина — камъкът отразяваше светлината и предизвикваше повече изумление, отколкото жал.